Ще има ли тъжен край за „златното“ поколение на Белгия?

Белгия завърши 0:0 с Иран на „СоФай Стейдиъм“ край Лос Анджелис в двубой от Световното първенство, който предложи червен картон, сериозно напрежение в последните минути и вероятно едно от най-впечатляващите спасявания на турнира до този момент.

На хартия „червените дяволи“ разполагат с най-силния състав в Група „G“, но на терена не успяха да оправдаят статута си. Тимът на Руди Гарсия владееше топката, контролираше темпото и диктуваше хода на срещата, но не намери решение срещу устойчивата и добре организирана иранска защита. В заключителната част белгийците дори трябваше да бранят равенството, след като защитникът Натан Нгой беше изгонен за спиране на чиста голова възможност и остави отбора си с човек по-малко за последните около 25 минути.

Атмосферата на „СоФай“ беше празнична и значително по-малко политически натоварена в сравнение със случилото се около първия мач на Иран на Мондиала. Хиляди привърженици изпълниха трибуните и посрещнаха точката с бурни аплодисменти, тъй като техният тим измъкна неочакван резултат срещу фаворита в групата.

Равенството остави битката за първото място в Група „G“ напълно отворена. Египет поведе в класирането с 4 точки след победата си с 3:1 срещу Нова Зеландия, а Белгия вече се нуждае от задължителен успех срещу тима от Океания в петък, както и от благоприятно развитие в останалите срещи, за да се изкачи на върха. Преди началото на турнира мнозина очакваха белгийците безпроблемно да спечелят групата, но представянето им до този момент след двете равенства далеч не носи подобна увереност.

Това има значение и за САЩ. Американците вече спечелиха Група „D“ и знаят, че евентуалният им път към четвъртфиналите минава през трети отбор в 1/32-финалите, а след това през победителя в Група „G“ или друг тим, класирал се от трета позиция, на осминафиналите. Още след жребия през декември се очакваше Белгия да бъде възможен съперник на САЩ в директните елиминации, но сегашният облик на отбора не изглежда особено стряскащ. За да изпревари Египет и да стигне до първото място, Белгия трябва да победи Нова Зеландия и да получи известна помощ от останалите резултати.

Дори и да успее да се промъкне на върха в групата, Белгия не демонстрира формата на тим, който може да бъде определен като реална заплаха в елиминационната фаза. В първия си мач „червените дяволи“ стигнаха трудно до равенство с Египет (1:1), а срещу Иран бяха небрежни, бавни и безсилни в последната третина. Халфовата линия на тима безспорно е изградена от футболисти от световна класа, но останалите зони на терена пораждат сериозни въпросителни.

Липсата на динамичен и постоянен източник на опасност в атака се виждаше отчетливо. Белгийците владееха инициативата, но не успяха да пробият Иран, който беше подреден и дисциплиниран, но не изглеждаше непреодолим. Проблемът не бе само в противниковата организация, а в липсата на скорост, идеи и синхрон в атакуващите действия на белгийците.

Голямото уточнение тук бе отсъствието на Жереми Доку, който пропусна мача заради заболяване, макар преди дни стана ясно също, че очаква раждането на първото си дете през месец юли и може да се наложи да пътува обратно до страната си. Това пък доведе до дискусии по темата.

Но крилото е един от малкото футболисти в този състав, способен постоянно да разбива баланса на съперника с индивидуални действия. Когато Белгия разгроми САЩ през март, именно Доку нанесе голяма част от щетите със своята скорост, дрибъл и агресивни пробиви. Той принуждава противниковите защитници да го преследват, което пък отваря пространства за съотборниците си.

В най-добрата си форма Доку със сигурност би могъл отново да създаде огромни проблеми на американците при евентуален сблъсък на 6 юли в Сиатъл. Без него обаче Белгия изглеждаше твърде предвидим. Играчите на Руди Гарсия често се колебаеха в решаващите моменти, движенията им не бяха достатъчно координирани, а атаките губеха острота още преди да достигнат наказателното поле.

Ромелу Лукаку също не успя да даде очаквания импулс. Нападателят често заемаше централните пространства и затрудняваше движението на останалите офанзивни футболисти, а няколко добри възможности бяха пропилени. Руди Гарсия пое известен риск, като го постави сред титулярите, след като Лукаку повлия положително от пейката срещу Египет. Тогава рекордьорът по голове за Белгия, който има 90 попадения с националната фланелка, принуди Мохамед Хани да си отбележи автогол, донесъл точка на „червените дяволи“.

Срещу Иран обаче Лукаку записа първия си старт след победата над Уелс в квалификациите за Световното първенство през юни 2025-а година. През миналия сезон той беше по-скоро резерва в Наполи заради проблеми с контузии, а липсата на игрови ритъм ясно личеше.

Желанието му да се докаже беше очевидно още от първите минути. Преди да са изминали три минути, Лукаку атакува ниско центриране на Кевин Де Бройне и се сблъска с вратаря Алиреза Бейранванд, за което получи жълт картон. Най-добрата му възможност през първото полувреме дойде след центриране на Юри Тилеманс отляво. Нападателят се освободи от защитника си и отправи силен удар с глава, но топката премина над напречната греда.

Като цяло обаче Лукаку трудно намираше връзка със своите съотборници. Той не успяваше да се възползва от малките свободни пространства, оставени от компактната отбрана на Иран, а не достигаше и до голяма част от центриранията, насочени към него. Изненадващо, предвид липсата на достатъчно игрово време, той остана на терена до 73-ата минута, преди да бъде заменен от Артур Теат. Влиянието му върху мача обаче вече беше започнало да избледнява.

Халфовата линия на Белгия получи наглед ясна, но всъщност изключително трудна задача. Кевин Де Бройне и Юри Тилеманс са двама от най-качествените подавачи в съвременния футбол, но срещу подредения нисък блок на Иран не намериха необходимия ритъм и пространство.

Никола Раскин започна на позицията на дефанзивния халф, заменяйки Амаду Онана от първия мач. Тилеманс, който на теория трябваше да бъде негов партньор в средата на терена, действаше много по-напред, почти като „№10“, разположен между защитата и халфовата линия на Иран.

Любопитното беше, че Де Бройне не успяваше достатъчно често да получава топката в зоните, от които може да бъде най-опасен. Белгия имаше нужда именно той да организира последното подаване към Тилеманс или Лукаку, но иранската структура ограничи влиянието му. При притежание на топката Максим Де Кайпер се включваше високо по левия фланг, а Тилеманс заемаше позиции около и в наказателното поле. Така Белгия често изглеждаше подредена в схема 3-1-6, с шестима футболисти по фланговете, които трябваше да разкъсат компактната защита на съперника.

На практика това не се случи. Тилеманс често е използван като „№10“ от клубния си мениджър Унай Емери в определени мачове и срещу Иран успя да отправи удар, както и да подаде интелигентно към Де Кайпер преди почивката. Различните конфигурации в халфовата линия на Белгия обаче рядко работеха в синхрон.

„Червените дяволи“ изглеждаха тромави и еднообразни. Те не намираха начин да извадят иранската отбрана от позиция, не ускоряваха достатъчно играта и не се възползваха максимално от периодите, в които владеенето на топката им достигаше почти 80 процента. Огромното териториално превъзходство не бе превърнато в достатъчно чисти голови възможности.

Все пак около 60-ата минута натискът на Белгия започна да се засилва. Тимът на Руди Гарсия атакуваше и изглеждаше все по-близо до това най-после да намери пролука в иранската защита. Кевин Де Бройне се промъкна отляво в наказателното поле и отправи остро подаване през малкия пеналт. Топката достигна до Максим Де Кайпер, който се оказа на отлична позиция пред почти празната врата. Алиреза Бейранванд обаче реагира феноменално. Иранският страж се хвърли по цялата голлиния и с протегната лява ръка успя да отрази удара, с което направи може би най-доброто спасяване на Мондиал 2026 до този момент. След като улови топката, вратарят бе обграден от съотборниците си, които отлично осъзнаваха стойността на намесата му.

Това не беше просто акробатично спасяване, а моментът, който задържа Иран в мача по време на най-силния период на белгийски натиск. Само шест минути по-късно Натан Нгой беше изгонен, а балансът на терена се промени окончателно. Отборът на Гарсия вече не можеше да атакува със същата увереност и трябваше да насочи голяма част от вниманието си към запазването на равенството.

През второто полувреме Тилеманс започна да слиза по-дълбоко, за да опита да диктува темпото. След червения картон на Нгой той дори прекара кратък период в центъра на защитата, докато Белгия се опитваше да запази равенството. Именно това бе един от най-ясните знаци за несигурността, която обхвана белгийците както с топката, така и без нея.

Белгия все още притежава индивидуална класа, която може да реши всеки голям мач. Де Бройне, Тилеманс, Лукаку и Доку остават футболисти с огромен опит и качество. Но този отбор вече не изглежда като машина, която може да печели само благодарение на имената си. Лукаку не е в оптимална форма, Де Бройне не може постоянно сам да носи цялата тежест, а защитата продължава да бъде изключително колеблива.

„Златното“ поколение на Белгия вероятно е в залеза си. Това не означава, че тимът е лишен от шансове да направи силен турнир, но сигналите са ясни – старият гръбнак вече не изглежда достатъчен. Бъдещето на белгийския национален отбор ще зависи от това колко бързо ще бъде изграден нов облик около по-младите и динамични футболисти, какъвто е Доку, и дали преходът ще бъде направен навреме. В противен случай Белгия рискува да изпусне последния си голям шанс с това поколение, без то да остави наследство, което да носи отбора напред.