България се плаши от победата, а ние се уморихме от срама

Пускаш телевизора с надеждата, че този път ще е различно. България играе у дома, съперникът е Люксембург, повеждаме и тъкмо си казваш, че най-после ще има повод за радост, но започва познатото отстъпление. Прибираме се назад, оставяме другите да играят и чакаме да свърши. Накрая записваме историческа загуба, а ти се ядосваш, че пак си повярвал…

После чуваш обяснението на селекционер Александър Димитров: „Психологически сякаш се уплашихме, че можем да спечелим мача“.

Прочетете го отново! Българският национален отбор се е уплашил, че може да победи Люксембург… На собствен терен, след като вече води в резултата.

В тези думи има повече срам, отколкото в самата загуба. Да, можеш да загубиш след грешка, пропуск или просто защото противникът е играл по-добре. Но когато селекционерът обяснява поражението със страх от победата, вече трябва да питаме какво изобщо е изградил начело на този отбор.

Димитров уточни, че не е нареждал на футболистите да се връщат назад. Това обаче не го освобождава от отговорност. Ако играчите правят обратното на онова, което иска треньорът, значи има сериозен проблем. Неговата работа е и да се намеси, когато вижда как отборът изпуска мача. Да промени нещо, да даде решение, да помогне.

След Люксембург чухме и следващата категорична заявка: „Срещу Естония победата е задължителна“. Завършихме 0:0… Два домакински мача, една точка и оставка. Толкова остана от надеждата за добро начало в Лигата на нациите.

Целият престой на Димитров изглежда също толкова тъжно: десет мача, три победи, две равенства и пет загуби. В шестте официални срещи записахме само един успех и вкарахме четири гола, а получихме петнадесет.

Всичко започна с 1:6 от Турция. Последваха 0:4 от Испания и 0:2 при гостуването на турците. Да, тези отбори имат по-добри футболисти, това е ясно на всички. Но разликата в класите не може да оправдае всяко наше безсилие. Дори и по-слабият отбор може да бъде подреден, да се бори за всяка топка и да затруднява съперника.

Победата с 2:1 над Грузия ни донесе кратка „радост“, когато шансовете ни за класиране вече бяха изчезнали. После вкарахме десет гола на Соломоновите острови и победихме Индонезия с 1:0. Прибрахме се и с някакъв си трофей, виждаш ли… Само че нито купата (в приятелски турнир), нито десетте попадения решиха проблемите ни.

Това се видя още в следващите срещи. Черна гора ни победи, срещу Молдова два пъти повеждахме и два пъти допускахме изравняване в контролите. После дойдоха Люксембург и Естония. Срещу тези съперници оправданието, че сме попаднали на прекалено силни отбори, вече не върши работа.

Особено тревожно е какво става, когато поведем. Вместо голът да ни успокои, започваме да се притесняваме как да не загубим преднината. Отстъпваме инициативата и позволяваме на противника да се върне в мача. Случи се срещу Молдова, повтори се срещу Люксембург. Значи говорим за слабост, която не е била поправена.

За да пазиш резултат, трябва да умееш и да играеш с топката. Да я задържиш, да си подадеш спокойно, да изнесеш играта по-далеч от собствената врата. А когато имаш възможност, да потърсиш още един гол. Ако само се прибираш и чакаш, рано или късно ще сбъркаш.

Точно тук трябва да личи работата на треньора. Футболистите трябва да знаят кой къде застава, кой помага и какво правят, когато съперникът ги притисне. От тази сигурност идва и самочувствието. Само с приказки за характер и задължителни победи няма как да стане.

Разбира се, играчите също носят вина. Селекционерът не може да влиза в единоборствата вместо тях. Не може да подава, да тича и да стреля вместо тях. Всеки, който облича националната фланелка, трябва да поеме своята отговорност. Да поиска топката и в трудния момент, а не да чака някой друг да оправи нещата.

Но би било твърде лесно сега да изпратим Димитров и да обявим проблема за решен. Българският футбол не стигна дотук за десет мача. Зад този отбор стоят години работа в школите, решения в клубовете и назначения в БФС. От всичко това зависи какви футболисти стигат до националния и кой ги води.

Затова и ръководството на футболния съюз дължи отговор. С какво Димитров заслужи този пост? Какво се очакваше от него? По какво беше преценено, че отборът върви в правилната посока? Не е достатъчно след провала да приемеш оставката и да започнеш да търсиш следващия.

Временно за следващите два мача (б.а. – срещу Исландия и Люксембург навън) начело застана Атанас Рибарски, а за постоянен селекционер се спряга Силвиньо. Бразилецът има сериозен аргумент в своя полза – класира Албания за Евро 2024, след като спечели група с Чехия и Полша. Показал е, че може да постигне резултат с национален отбор, който не разполага с безкраен избор от звезди. Но неуспехите му в Лион и Коринтианс също са част от кариерата му. Разбира се, никое име не дава гаранция. Дори и Пеп Гуардиола да дойде, като това са ни футболистите, едва ли трябва да изискваме нещо велико.

Трябва обаче да е ясно какво ще се иска от работата на новия селекционер и да получи свободата сам да взема решенията за състава. След това да бъде оценяван по играта и резултатите.

Най-тежкото за хората, които още гледат националния, е, че вече трудно намират за какво да се хванат. Една добра атака, един силен мач, една победа – все търсим знак, че нещата тръгват и все се връщаме към познатите проблеми. Следващият селекционер и БФС трябва да дадат на тези хора истинска причина да вярват. Защото днес още се ядосваме, спорим и ни боли. Значи още ни пука! Но, ако и тази надежда бъде пропиляна, накрая ще остане само навикът да изключваме телевизора.