Фарсът на Манчестър Сити уби магията на футбола

Ейми Лоурънс, The Athletic

„Нищо друго няма значение, освен футбола“. Ник Хорнби пише тези думи в книгата си „Треска за футбол“ (Fever Pitch), а всеки, който някога е бил истински запален по даден отбор, знае много добре какво има предвид. Разбира се, футболът не е най-важното нещо в живота. Никой разумен човек не би твърдял подобно нещо. Но когато си израснал с един клуб, когато си чакал мачовете му цяла седмица и си преживявал всяка победа и всяка загуба така, сякаш лично участваш в тях, границата между „просто игра“ и нещо много по-голямо започва да се размива.

Това е и голямата сила на футбола. Никога не знаеш какво точно ще получиш. Може да изгледаш деветдесет безлични минути и още на следващия ден да не помниш почти нищо от тях. Може обаче да видиш един гол, една грешка или един обрат, който ще остане с теб с години, я понякога дори за цял живот.

Точно тази непредвидимост прави футбола толкова специален. По-силният невинаги печели, по-богатият не би трябвало автоматично да получава всичко, а аутсайдерът винаги трябва да има поне малък шанс да обърка сметките. Ако предварително знаехме какво ще се случи, едва ли щяхме да продължаваме да се връщаме всяка седмица на стадиона или пред телевизора.

Затова всяко съмнение, че някой играе по различни правила, удря право в основата на играта. Тогава вече не говорим само за пари или административни нарушения, а за доверие. Без него всичко останало започва да изглежда кухо.

Любопитното е, че „Fever Pitch“ излиза през 1992-а и това е същата година, в която започва Висшата лига. Английският футбол тогава влиза в нова епоха – повече пари, по-големи телевизионни договори, по-силен маркетинг, по-добри стадиони и амбиция първенството да бъде превърнато в глобален продукт.

Промяната е необходима и по други причини. Трагедиите в Брадфорд, „Хейзел“ и „Хилзбъро“ показват по ужасяващ начин, че английският футбол повече не може да продължава както преди. Стадионите, сигурността и отношението към феновете трябва да се променят.

Те се променят, само че заедно с модернизацията идва и огромният поток от пари. Висшата лига расте с темпове, които малцина могат да предвидят. Все по-добри играчи пристигат в Англия, телевизионните права поскъпват, международната аудитория се увеличава и клубовете постепенно се превръщат в огромни бизнеси.

През 1992-а година Манчестър Сити вече е един средняшки клуб, но има вярна публика. Тимът завършва пети в последния сезон преди преструктурирането на елита, а след това е девети в първата кампания на Висшата лига. Само няколко години по-късно обаче картината е съвсем различна. Докато Манчестър Юнайтед печели титли и изгражда доминацията си през 90-те при сър Алекс Фюргюсън, Сити тръгва надолу. Следват изпадания, разочарования и години, в които феновете по-често се спасяват с „черен хумор“, отколкото празнуват успехи.

Така се стига до май 1999-а година. Днес, когато се говори за великите моменти в историята на Манчестър Сити, първата асоциация за мнозина е викът „Агуерооо!“ и титлата от 2012-а година. За по-старите привърженици обаче има и друг гол, който носи съвсем различен заряд – този на Пол Диков. През сезон 1998/1999 Сити завършва трети в третото ниво на английския футбол и стига до финала на плейофите срещу Джилингам. На „Уембли“ отборът губи с 0:2, а времето почти е изтекло. Изглежда като поредното унижение в един от най-тежките периоди в историята на клуба. 

После всичко се обръща. Сити връща един гол, а в самия край Диков изравнява (б.а. – попадението му може да видите на 5:30 от видеото). Реакцията му след попадението, истерията по трибуните и чувството, че нещо невъзможно току-що се е случило, са точно онова, за което хората гледат футбол. Това не може да бъде планирано предварително, нито да бъде купено.

В крайна сметка Сити печели след дузпи и се изкачва в по-горната дивизия. Оттам започва бавното връщане нагоре. Никой не може да каже как би изглеждала историята на клуба без онзи мач, но със сигурност той остава една от най-важните вечери за цялото поколение негови привърженици.

Докато Сити се опитва да се върне сред големите, Висшата лига продължава да става все по-богата. И именно тук започва големият проблем – парите се увеличават много по-бързо, отколкото механизмите за контрол. Влизането на Роман Абрамович в Челси, а по-късно и придобиването на Манчестър Сити от „Абу Даби Юнайтед Груп“, променят мащаба на английския футбол. Финансовите възможности на някои клубове вече са на съвсем друго ниво и това логично поставя въпроса докъде може да стига инвестицията и къде трябва да започва контролът.

Арсен Венгер е сред първите големи фигури в Англия, които говорят открито по темата. Французинът не идва в английския футбол като човек, който тепърва ще разбира какво може да причини корупцията. Докато е начело на Монако, той е свидетел на периода, в който Олимпик Марсилия се оказва въвлечен в един от най-големите скандали във френския футбол.

По-късно Венгер използва израза термина „финансов допинг“, който постепенно започва да звучи все по-актуално. Защото, когато един клуб разполага с практически неограничени средства, вече не става дума само за това колко добри играчи може да купи. Въпросът е дали цялата конкурентна среда не започва да се изкривява.

Втората половина от престоя на Венгер в Арсенал минава в съвсем различен футболен свят от този, в който той пристига в Англия. Първо Челси, а след това и „Манчестър Сити“ вдигат финансовата летва до нива, с които останалите трудно могат да се състезават. По-късно подобни въпроси започва да поставя и Юрген Клоп. Неговият „Ливърпул“ няколко пъти е въвлечен в битки за титлата със Сити, решавани от минимални разлики. В такива сезони всеки въпрос около финансовите правила тежи много повече, защото една точка може да раздели шампиона от втория.

А последствията не се изчерпват толкова лесно, защото една титла променя начина, по който помним цяла епоха. Един пропуснат трофей може да промени отношението към треньор или поколение футболисти. Историята не записва кой е бил близо, а кой е спечелил. Точно затова проблемът е по-голям от Манчестър Сити, от Челси или от който и да е конкретен клуб.

Футболните клубове не са обикновени компании. Те имат собственици и бюджети, но значението им далеч надхвърля това. Един клуб е част от историята на даден град и от живота на хора, които са били там преди настоящия собственик и ще останат много след него. Това е бащата, който за първи път води сина си на стадиона. Това е старият шал, който стои в гардероба от десетилетия. Това е човекът до теб на трибуната, когото не познаваш, но когото прегръщаш след гол в последната минута.

Затова правилата не могат да бъдат просто текст в някакъв наръчник. Те трябва да се прилагат еднакво към всички, иначе смисълът на състезанието постепенно се губи. Феновете могат да приемат много неща. Могат да преживеят загуби, изпадания, провалени сезони, пропуснати дузпи и титли, изпуснати в последния кръг. Това също е част от футбола, но понякога точно болката прави следващата радост толкова силна.

Но има едно нещо, без което всичко останало няма значение – доверието, че когато мачът започне, правилата са едни и същи и за двата отбора. Може би затова думите на Хорнби „Нищо друго няма значение, освен футбола“ продължават да звучат толкова силно. Не защото футболът наистина е най-важното нещо на света, а защото милиони хора са избрали да вярват в него. Да вярват, че аутсайдерът има шанс, че голът в последната минута е истински, че чудесата все още са възможни и че никой не знае как ще завърши историята.

Ако това усещане изчезне, проблемът няма да бъде една отнета титла, едно наказание или една глоба. Проблемът ще бъде много по-голям. Тогава футболът ще загуби най-ценното, което има – вярата на хората, че всичко това все още си струва.