Революцията се отлага: Европа отново доминира на Световното

Това вече се превърна в една от големите традиции на световните първенства. На всеки четири години ставаме свидетели на няколко изненадващи резултата, на отпадане на някой от фаворитите, а след това неизбежно се появяват твърденията, че „старата европейска доминация рухва“ и че „традиционните футболни сили са поставени под въпрос“.

Това е привлекателен разказ. Именно подобни истории дават романтика на турнира и увличат дори по-неангажираните фенове. Проблемът е, че реалността не го потвърждава.

От осемте отбора, останали в надпреварата на това Световно първенство, шест са от Европа. Вярно е, че във фазата на директните елиминации три европейски тима отпаднаха от съперници извън Стария континент, но в два от случаите това стана след изпълнение на дузпи (Германия и Нидерландия). В третия САЩ елиминира Босна и Херцеговина, който така или иначе достигна до тази фаза след сериозна доза късмет, преминавайки през баражитe с две победи именно след дузпи (б.а. – макар и едната над четирикратния световен шампион Италия).

Всъщност по-големите изненади дойдоха в мачове, в които европейските отбори излязоха победители. Норвегия надделя над Бразилия, а Белгия отстрани Сенегал – сценарий, който едва ли мнозина са очаквали за Мондиал 2026. Разбира се, има реални признаци на промяна. За първи път в историята на световните първенства трите най-успешни нации при мъжете – Бразилия, Германия и Италия, не са сред четвъртфиналистите. Това е безпрецедентен факт.

Друг важен елемент е разширяването на формата до 48 отбора. То логично донесе най-голяма полза за африканските държави, тъй като континентът отдавна разполага със сериозен талант, но беше ограничаван от броя квоти. Фактът, че девет от десетте африкански представители преминаха в елиминационната фаза, ясно показа наличието на множество конкурентоспособни отбори от средно и високо ниво. Това обаче не означава, че е настъпило същинско разместване на силите. Особено що се отнася до европейската доминация.

Още през 90-те години съществуваше очакване, примесено с известно безпокойство у традиционните футболни сили, че предстои глобална промяна. Чуваха се предупреждения от типа: „Печелете нещо, докато е време! САЩ ще започне да се отнася сериозно към футбола и ще се превърне в истинска сила!“. Но въпреки силното начало на тазгодишния турнир, националният отбор на САЩ все още изглежда далеч от реална битка за световната титла.

По същото време Нигерия и Камерун бяха сочени като двете изгряващи сили на африканския футбол, подкрепени от олимпийските си успехи и от все по-сериозното присъствие на техни играчи в европейския клубен футбол. На този Мондиал обаче, нито една от двете нации не се класира. Това може да се тълкува и като доказателство за дълбочината на африканския футбол, а историята на Кабо Верде безспорно е вдъхновяваща. Но между страна с население от 240 милиона души като Нигерия и страна с около 500 000 души като Кабо Верде само едната изглежда реалистичен потенциален бъдещ световен шампион.

Липсата на сериозен пробив от Азия също остава разочароваща. Япония отдавна изглеждаше като „аутсайдерът“ с най-добри предпоставки да направи следващата голяма крачка – стабилна инфраструктура, професионално отношение, ясна философия и развитие, вдъхновено първоначално от бразилски и нидерландски треньори. Двадесет и четири години след домакинството на Световното първенство и първото си излизане от груповата фаза японците все още нямат победа в елиминационен мач. Те безспорно са добър отбор и имаха тежък жребий срещу Бразилия на 1/16-финалите, но след като поведоха, изиграха плахо, колебливо и сякаш не си повярваха, че могат да спечелят.

Подобна е картината и при други нации, които преди време изглеждаха на прага на пробив. Южна Африка, Австралия и Южна Корея произведоха играчи за водещи европейски клубове, но в крайна сметка това по-скоро се оказа плод на отделни „златни поколения“, отколкото на трайна система. В Южна Америка Уругвай, Чили и Колумбия също изглеждат по-малко впечатляващо или изобщо не присъстват на голямата сцена през 2026-а година.

Ако някоя държава действително е успяла да си пробие път към световния елит, това не е страна отвъд Атлантика или от другия край на света. Това е Мароко, който споделя сухопътна граница с Испания чрез автономни градове и, която ще бъде съдомакин на следващото Световно първенство заедно с Испания и Португалия. През 1987-а година Мароко дори подава молба за присъединяване към Европейските общности – предшественика на Европейския съюз. Молбата е отхвърлена с аргумента, че страната не е европейска, но самият факт, че е подадена, е показателен.

От футболна гледна точка връзката с Европа е още по-очевидна. Осемнадесет от 26-мата футболисти в състава на Мароко са родени в Европа. В това няма нищо нередно – всички те напълно легитимно представляват страната на своите родители или баби и дядовци. В скорошно интервю за The Athletic техническият директор на Френската футболна федерация Юбер Фурние коментира факторите, които влияят върху решенията на играчите, като отбеляза, че често присъства „чувство на гордост от това да представляваш страната на баща си или дядо си“.

И все пак е вероятно мнозина от тези футболисти да бяха избрали Франция, Испания или Нидерландия, ако имаха реален шанс да се наложат там. Селекционерът Мохамед Уахби също се вписва в тази картина. Той е от марокански произход, но прекарва първите 45 години от живота си в Брюксел, която е политическата столица на Европа.

Разбира се, има и изключения. Има футболисти, които са били подценени от големите европейски нации, както и такива, които просто се чувстват по-силно свързани с Мароко. Ашраф Хакими е най-яркият пример. Десният бек е роден в Мадрид, израснал е в школата на Реал Мадрид, играл е в Ла Лига, Бундеслигата, Серия А и Лига 1 и на своя пост превъзхожда почти всичко, което европейските национални отбори могат да предложат.

Преди четири години достигането на Мароко до полуфиналите беше посрещнато с огромно възхищение, но моделът на изграждане на състава не изглеждаше лесно приложим за други държави. Сега обаче данните сочат друго. Двадесет играчи от състава на ДР Конго, 16 от този на Алжир, 14 от Кабо Верде и 13 от Тунис също са родени в Европа.

Това явление не е ограничено само до Африка. Тъй като САЩ, Канада и Мексико получиха автоматично участие като съвместни домакини, само три отбора преминаха през квалификациите в зона КОНКАКАФ. От тях 25 от 26-мата футболисти на Кюрасао са родени в Нидерландия, а 12 от играчите на Хаити – във Франция. Тези отбори се класираха за сметка на предишни участници като Хондурас и Коста Рика, като последният дори достигна четвъртфиналите през 2014-а година. Съставите на тези държави се изграждат основно от местни футболисти, но този път те останаха извън турнира. Всъщност бяха по-далеч от класиране дори от Суринам, който е базиран предимно на родени в Нидерландия играчи.

Така много държави извън Европа установяват, че „излишните“ европейски футболисти са по-полезни от играчите, които самите те произвеждат. Ако това помага за скъсяване на дистанцията спрямо европейските сили – толкова по-добре. Но е трудно да се говори за реално развитие, когато тези страни винаги остават последни в процеса на избор на таланти.

Доминацията на западноевропейските отбори се запази въпреки безпрецедентната поредица от световни първенства, провеждани все по-далеч от традиционните центрове на футбола. Някога домакинствата се редуваха между Европа и Америка. Днес турнирът има глобален обхват. Последното Световно първенство в Европа беше през 2018-а година в Русия, като дори тогава „домакинското предимство“ бе спорно понятие за западноевропейските отбори заради огромните разстояния. И въпреки това полуфиналистите бяха само европейски състави.

Това обаче не е повод за радост, а по-скоро за съжаление. Никой европеец не отива на Световно първенство, за да подкрепя останалите европейски държави само заради континенталната им принадлежност. Повечето фенове искат да видят нещо ново, различно и вълнуващо.

В този контекст прави впечатление и недоволството в Южна Америка срещу „европеизацията“ на световния футбол. Често се твърди, че европейският футбол е станал твърде силов, структуриран и тактически предвидим, че младите южноамерикански таланти напускат твърде рано и че националните им отбори губят своята идентичност. Вероятно в това има известна истина. Но митът е по-романтичен от реалността – не е съвсем ясно кой точно от настоящото поколение големи играчи е бил „съсипан“ от европейския футбол.

Основният проблем е в комбинацията между финансови възможности и развитие на млади таланти. Европейските школи продължават да създават по-подготвени футболисти от тези на останалите континенти. Значение има и структурата на самите турнири. Европейското първенство все повече се усеща като минисветовно и служи като отлична подготовка за Мондиала, а Лигата на нациите осигурява още повече мачове на високо равнище между водещите държави.

Аналогичните турнири на другите континенти често включват отбори със скромни възможности или страдат от хронични организационни проблеми, свързани с домакинството и календара. Макар и на пръв поглед да изглежда като малка стъпка, конфедерациите извън УЕФА и КОНМЕБОЛ би трябвало сериозно да обмислят създаването на междуконтинентален турнир помежду си, който да генерира повече мачове на високо ниво.

На Световното първенство през 1994-а година в САЩ само един от осемте четвъртфиналисти беше извън Европа – бъдещият шампион Бразилия. Ако тогава някой беше прогнозирал, че 32 години по-късно на следващия Мондиал в Северна Америка отборите извън Европа на тази фаза ще бъдат само два, щеше да бъде сметнат за крайно консервативен.

Но реалността е точно такава. Не е настъпила голяма промяна на силите. Няма революция в световния футбол. Европа все още доминира и изглежда ще продължи да го прави дълго време.

Използвана информация: Майкъл Кокс, The Athletic