Мачът, който никой не искаше да свърши, и цената на бронза за Тухел

В крайна сметка всичко завърши със смях, радост и бурни аплодисменти на стадиона в Маями. Мачът от Световното първенство, който сякаш никой не искаше да играе, се превърна в един от най-запомнящите се двубои в историята на турнира.

„Финалът за бронза“, както ФИФА вече нарича срещата за третото място, определено си заслужаваше. След многобройните изказвания от лагерите на Англия и Франция, че биха предпочели да бъдат навсякъде другаде, но не и във Флорида, след горчивината от пропуснатия шанс за участие във финала и коментарите на експерти, според които подобен мач изобщо не трябва да се провежда, 64 478 зрители по трибуните и милиони пред екраните станаха свидетели на невероятно зрелище.

Англия спечели с 6:4 и завоюва бронзовите медали след двубой, който предложи всичко. Паднаха десет гола – най-много в една среща на това Световно първенство, „трите лъва“ едва не пропиляха аванс от 4:0 на почивката, а Килиан Мбапе напусна турнира след две поредни загуби, но с два великолепни гола, които вероятно ще му донесат втора „Златна обувка“. С тях французинът се превърна и в най-резултатния футболист в историята на световните първенства с 22 попадения, преди Лионел Меси (21) да е казал последната си дума във финала.

Джуд Белингам и носителят на „Златната топка“ Усман Дембеле също блеснаха с изключителни попадения, докато често критикуваният Букайо Сака преодоля трудното начало и завърши двубоя с хеттрик. Мачът приличаше на поредица от най-добрите моменти, събрани в една 90-минутна свирепа битка, която спокойно можеше да предложи и повече от десет гола.

Треньорите, разбира се, не бяха напълно доволни. Английският селекционер Томас Тухел определи представянето на тима си като „блестящо първо полувреме, последвано от бурно второ“, а колегата му Дидие Дешан нарече играта на Франция преди почивката „ужасно“.

„Ядосах се на полувремето. Попитах ги за гордостта и характера им“, заяви Дешан.

Сака пък определи случилото се като „лудост“. И тримата бяха прави, но това не беше мач за тактици. Беше прекрасно хаотичен спектакъл, в който доброто и лошото се преплитаха в почти равна степен и който даде толкова аргументи в подкрепа на провеждането на срещата за третото място, колкото и против нея.

Освободен от огромния залог, съпътстващ останалите елиминационни двубои на Световното първенство, сблъсъкът предложи свободен и атрактивен футбол. Отворената игра контрастираше рязко с дисциплината в дефанзивен план, тактическата прецизност и напрежението, които правят останалите срещи от тази фаза толкова завладяващи, но понякога заглушават красотата на спорта.

Имаше обаче и сериозен контрааргумент. През първото полувреме мачът беше на път да се превърне в такъв фарс, че да остане в историята като „мача за третото място, който слага край на всички мачове за третото място“. Срещата напомняше на лятна контрола или благотворителен двубой, а защитата на Франция граничеше с небрежност.

Едва след острите думи на Дешан на почивката „петлите“ се събудиха. Мбапе се разписа още в третата минута на втората част и постави началото на головия празник. Преди това усещането беше като за игра „на сляпо“, на която никой не се е появил.

Трудно е обаче Франция да бъде винена за първоначалната летаргия, както и Англия за това, че силите ѝ намаляха през второто полувреме. Само няколко дни по-рано и двата отбора бяха загубили възможността да играят на финала, а след подобно разочарование футболистите трябваше отново да излязат на терена пред целия свят.

Небрежната игра в отбрана повдигна и въпроса доколко постиженията в подобни срещи трябва да имат същата статистическа тежест като тези в мачовете с максимален залог. Именно головете на Мбапе в Маями го изведоха на върха във вечната класация на реализаторите на световни първенства, а двете асистенции на Майкъл Олизе му позволиха да задмине Пеле и да се превърне във футболиста с най-много голови подавания в рамките на един Мондиал – седем.

Този спор със сигурност ще продължи и вероятно отново ще бъде подновен след четири години. Засега обаче предпоследният мач на Световното първенство изпълни предназначението си. Той се превърна в празник на футбола и в зрелищно предястие преди големия финал.

За Англия вечерта имаше и по-дълбоко значение. През последните години познатата картина включваше съкрушени английски футболисти, застанали до подиума в края на изтощителен турнир и принудени да гледат как съперникът получава наградата, до която самите те са били болезнено близо. Това се случи през 2024-а година в Берлин, когато Испания триумфира на европейския финал, както и три години по-рано на „Уембли“, когато Италия спечели ЕВРО 2020 след изпълнение на дузпи.

В края на абсурдния трилър в Маями обаче Англия беше победителят. Футболистите на Франция се отправиха към тунела, а англичаните застанаха до подиума в центъра на терена. Медалите бяха донесени върху сребърни подноси и след награждаването на съдийския екип Хари Кейн поведе съотборниците си към сцената. Джуд Белингам вървеше последен, а непосредствено зад него беше Тухел.

От една гледна точка церемонията вероятно напомняше на момента, за който английските национали са мечтали – излизане един по един, ръкостискания, прегръдки и медали на вратовете. Разликите между мечтата и реалността обаче бяха очевидни. Медалите бяха с различен цвят от желания, а Кейн нямаше трофей, който да вдигне.

Англичаните повикаха за отборната снимка и Джейсън Стийл – вратарят, който помагаше по време на тренировките, без да бъде официално част от състава. Когато футболистите започнаха почетната си обиколка, Тухел настоя Стийл също да се присъедини към тях.

Завръщането у дома с бронзовите медали не е малко постижение. Както отбеляза германският специалист, това е втората най-успешна кампания на Англия на световни финали, най-добрата от триумфа през 1966-а година насам и най-силното представяне на отбора на чужда земя. Преди този турнир Англия беше достигал до полуфинал само още два пъти – през 1990-а и 2018-а година, като и в двата случая загуби срещата за третото място.

Медалите са доказателство за кампания, в която положителните моменти бяха повече от отрицателните. Ако в началото на юни на английските фенове беше предложено трето място след победа над Франция, загуба от вдъхновена Аржентина на полуфинала, успехи срещу Хърватия, Норвегия и Мексико, както и триумф на стадион „Ацтека“ с човек по-малко, повечето от тях вероятно биха приели с радост. Всички тези факти са в полза на Тухел.

И все пак случилото се през последната седмица промени настроенията. Обстоятелствата около полуфинала в Атланта – отстъплението на Англия, последвалото наказание и острите реакции, нанесоха сериозен удар по авторитета на селекционера. Голяма част от кредита на доверие, натрупан през първите 18 месеца, сякаш беше пропилян за около 40 минути.

Това е и най-важният въпрос при прибирането на отбора у дома. Кое ще натежи повече в общественото съзнание – бронзовите медали, усмихнатите снимки и усещането за единство на почетната стълбичка, или болката от полуфинала, в който Англия беше с единия крак на финала, преди да позволи на Аржентина да обърне развоя на срещата?

Тухел предпочита да гледа към положителната страна. След мача той припомни, че въпросите на пресконференцията в петък са създали усещането, „сякаш сме отпаднали още в груповата фаза без нито една победа“.

„Твърдо мисля и вярвам, че изградихме повече по време на това Световно първенство, отколкото можем да загубим за 30 минути“, каза селекционерът.

Вероятно все още е рано да се даде категоричен отговор. Загубата в Атланта беше толкова травмираща, че последиците от нея продължиха да се усещат и три дни по-късно. В петък вечер Тухел призна, че болката дори се засилва. Джон Стоунс изглеждаше силно разтърсен, а помощникът Антъни Бари беше обзет от емоции по време на интервюто си на почивката срещу Франция. Той похвали отбора, че е играл „със съкрушени сърца“ и е атакувал съперника през първата част. Ако английските национали гледат финала между Аржентина и Испания, вероятно разочарованието им ще стане още по-силно.

Няма съмнение, че полуфиналът накърни репутацията на Тухел по начин, който победата над Франция сама по себе си не може да поправи. Той беше привлечен срещу огромно възнаграждение, за да спечели Световното първенство, както и заради доказаната си тактическа проницателност в срещите на директни елиминации. Поради това случилото се в Атланта му вреди повече, отколкото би навредило на Гарет Саутгейт. Именно оттам дойде и огромната вълна от гняв и разочарование сред привърженицитеq дори по-силна от реакциите при отпаданията под ръководството на предишния селекционер.

Под въпрос беше поставена и самата логика зад назначаването на Тухел. Замисълът на Футболната асоциация беше, че привличането на един от най-добрите клубни треньори в света ще даде на националния отбор тактическо предимство.

Теорията звучеше убедително и не беше присъща единствено на Англия, но реалността на това Световно първенство показа, че Тухел, Карло Анчелоти, Маурисио Почетино и Юлиан Нагелсман претърпяха болезнени отпадания. До финала достигнаха Лионел Скалони и Луис де ла Фуенте – специалисти без бляскави визитки в клубния футбол, но с дълбоко разбиране за спецификата на международния футбол и начина, по който се печели в този формат. Самият Тухел не смята, че авторитетът му е напълно сринат.

„Не мисля, че съм загубил доверието след случилото се през онези 30 минути или 45 минути срещу Аржентина“, заяви той.

Най-голямото предизвикателство пред германеца сега е как ще се развие общественият гняв – дали постепенно ще отшуми, или ще продължи да тлее и ще се завърне през есента. Категоричното поемане на отговорност от страна на Тухел след двубоя с Франция може да бъде отчетено в негова полза.

„Поемам вината и, разбира се, отговорността“, призна селекционерът, който определи поражението в Атланта като „белега“, който ще носи завинаги.

Англия няма да играе отново повече от два месеца. Никой не може да предвиди как публиката ще посрещне Тухел, когато отборът приеме Испания на „Уембли“ на 26 септември. Възможно е дотогава случилото се да изглежда като далечно минало и погледите вече да бъдат насочени с оптимизъм към домашното Европейско първенство през 2028-а. Възможно е обаче напрежението да остане, превръщайки участието в Лигата на нациите в неприятно преживяване.

Септември ще предложи възможност за ново начало и за втора глава от ерата „Тухел“. Загубата от Аржентина вероятно ще бъде обсъждана още десетилетия и вече нищо не може да промени случилото се. След два месеца обаче селекционерът ще получи шанс отново да изгради връзката си с английската публика.

„В международния футбол трябва да печелим доверието всеки ден. След седем или осем седмици отново ще бъдем заедно и ще трябва да спечелим и възстановим доверието в рамките на Лигата на нациите. То никога не е даденост“, заяви още Тухел.