Джангъра на 70 пред Nostrabet: Моят Черноморец събираше по 25 000 на мач

В днешни времена, когато бургаският футбол тъне в забвение, феновете в града с умиление си спомнят за героите на славния Черноморец. Сред тях е и Николай Русев, който днес празнува своя 70-годишен юбилей.

Известен във футболните среди с прозвището Джангъра, несебърлията бе един от изявените диспечери на зеления правоъгълник у нас, когато носеше екипа на бургаските „акули“.

Русев притежаваше страхотна левачка и беше майстор на правенето на играта, на извеждащия пас и завършващия удар. В специално интервю за Nostrabet.com Джангъра се връща към едни от най-приятните си моменти на терена.

– Г-н Русев, кой Ви запали по футбола?

– Футболът беше в кръвта ми още от малък, когато ритах от сутрин до вечер в махалата в родния ми Несебър. На 10 години сам взех решение да ида на стадиона и така станах от част от детския тим на Несебър. Първите ми треньори бяха Ангел Терзиев и Димитър Чимбулев, под чието ръководство се развивах. 

– Помните ли дебюта си за мъжете?

– Бях едва 16-годишен, когато играх за първи път за представителния тим на Несебър в Б група. А в следващите 8 години, ако изключим двете в казармата, останах верен на родния с клуб. Играехме в Б група, понякога изпадахме, но пак се връщахме. Треньорът Христо Димитров-Ричката бе изградил добър отбор с прекрасен колектив, който радваше местните фенове. Имах за съотборници и много добри футболисти като например Златин Костов – българския Саравакос, с когото и сега всеки ден сме заедно.

– Как преминахте в Черноморец?

– Случи се, когато Ричката стана треньор на клуба. Той ме взе, тъй като знаеше какво мога, а и аз никога не съм крил, че исках да играя за единствения тогава клуб в Бургас.

– Как започна кариерата Ви при „акулите“? 

– Започна с две бързи победи. Първо надделяхме с 1:0 над Локомотив София у дома, а после бихме като гости Сливен с 2:1, като в тази среща вкарах и първия си гол за отбора.

– Най-приятните Ви спомени с Черноморец?

– Сезонът, в който завършихме четвърти в А група, което е най-високото класиране в историята на клуба. Не ни достигнаха само две точки, за да се окичим с бронзовите медали.

– Мачовете, които няма да забравите?

– Всяка победа с Черноморец ми е скъпа, но винаги ще помня и две равенства от по 1:1 с Левски. При първото им изравнихме в 87-ата минута в София, а при второто се разписах пред пълните трибуни в Бургас.

– Като казвате пълни трибуни, колко хора гледаха мачовете на Черноморец на стадион „Девети септември“?

– Играехме редовно пред 25 000 зрители в Бургас. Един час преди мача стадионът вече беше пълен, а два часа след мача не можеше да излезем от него заради тълпите фенове, които искаха да ни докоснат и да се радват с нас след поредната победа.

– Значи съперниците са имали страха Ви?

– Вижте, тогава Черноморец беше фактор в елита и няма отбор, който да не сме победили у дома. Точки основно губехме единствено от грандовете и по-рядко срещу отбори от нашата черга.

– Кои бяха любимите Ви съотборници?

– С риск да не пропусна някого, не мога да не посоча Любо Шейтанов, Иван Йовчев, Мутафчиев, Валентин Делиминков, Георги Маджаров, Георги Илиев-Креката, Калушев, Иван Притъргов. А на по-късен етап Владимир Стоянов, Златко Янков, Симеон Чилибонов и Диян Петков. Редно е също да спомена и най-успешните президенти на Черноморец Васил Стоянов и Тома Томов.

– Край Вас в Черноморец прохождат също Петър Жабов и Радостин Кишишев?

– Двамата влязоха млади в мъжете, но предвид качествата им за мен бе вън от съмнение, че ще играят за най-добрите клубове у нас и могат да стигнат далеч във футбола. Както направи Кишишев. Когато Тинката започна да играе, казвах на треньора ни Тотко Дремсизов да го пуска зад мен, за да ми пази гърба.

– С Черноморец участвате и в първия му и единствен финал за Купата на България, който губите с 0:3 от ЦСКА?

– Тогава допуснахме грешка за първия гол и всичко за нас на практика приключи. Но по това време ЦСКА бе хегемон у нас. Те бяха станали по категоричен начин шампиони, а малко преди битката за Купата играха полуфинал в европейски турнир, в който отпаднаха от Барселона на Йохан Кройф. Сред „армейците“ ярко блестяха Христо Стоичков, Емил Костадинов и Трифон Иванов, а Любо Пенев бе преминал във Валенсия. 

– Получавали ли сте предложение от водещ клуб в България?

– Васил Методиев-Шпайдела много държеше да премина в Левски, а и аз бях приятел с Наско Сираков, Емил Велев и Божидар Искренов. Славия също искаше да ме привлече, но моето желание беше да изляза в чужбина и така се озовах в Кипър. Тъй като първенството там обаче завършваше през март, аз се връщах в Черноморец и играех за отбора в последните му 7-8 мача от родния шампионат.

– Виждате ли се в момента с бивши футболисти на Черноморец?

– Разбира се. Често пием кафе в Бургас и Несебър, и се връщаме към спомени от наши мачове, тъй като в момента футболът в Бургас е ударил дъното и няма какво да са коментира. Все пак обаче не ни напускат вярата и оптимизма, че ще доживеем да виждаме пак победи на бургаски тим в групата на майсторите.

– Доколкото съм запознат, в Кипър също не са Ви забравили?

– Аз просто не намирам думи, за да Ви опиша това, което ми се случи преди месеци. Въпреки че са минали повече от 35 години, откакто бях в Кипър, получих специална покана от бившия ми клуб Анагениси да им гостувам. За да не съм сам, взех със себе си и моя приятел Диян Петков. Посрещнаха ни на летището в Пафос, а после с кола ни отведоха в Дериня и след това в заведение на брега край Средиземно море в Лимасол. Аз и Диян бяхме меко казано трогнати от вниманието и уважението, което получихме. Такава чест в България не е оказвана на много бивши големи футболисти, въпреки че я заслужават. На тържеството присъстваха много от треньорите, с които съм работил в Кипър и бивши мои съотборници. В един момент към мен се приближи мъж и се учуди, че не го познах. Каза ми: Аз съм този, който ти даваше парите. Настоящият кмет на Дериня пък ми призна: Като дете ти се възхищавах и исках да ме наричат Русев с номер 10.

– Г-н Русев, как се чувствате на 70?

– Чувствам се пълноценен и жизнен човек, благодарение на любимите ми хора. Заедно със съпругата ми Елисавета създадохме едно сплотено семейство и то се превърна в моята крепост в живота. Двамата сме родители на две прекрасни деца – Даниела и Иван, който ме наследи на терена и направи кариера в Гърция. Имаме също две внучки и един правнук, които са нашата слабост.

– Вашият тост за юбилея?

– Здраве за мен, за семейството ми и за всички българи. И дано първите хора в Бургас по-скоро направят така, че футболът в града отново да го бъде.