В момента в английския футбол се усеща вълна от негативизъм – не само по отношение на духа играта, което е вечна грижа, но и спрямо качеството и стила на футбола, който наблюдаваме. И това се случва въпреки факта, че Висшата лига остава почти безспорно най-доброто първенство в света, особено когато се съди по средното ниво на отборите, макар и не непременно на водещите тимове. Последните сезони донесоха рекордни средни стойности на голове на мач в историята на Висшата лига – тенденция, която, макар и да не гарантира автоматично забавление, със сигурност е предпочитана пред обратното.
Настоящият сезон трудно може да бъде определен като „класически“. Манчестър Сити и Арсенал, сочени като фаворити преди началото на кампанията, не отговориха на очакванията и не успяха да създадат истинска надпревара за титлата. Това позволи на Ливърпул да оглави класирането и да се доближи до крайния триумф без сериозна конкуренция, което не е тяхна вина. След 33 мача „червените“ имат 79 точки – постижение, което щеше да им осигури лидерството и през миналия сезон, когато Сити разполагаше с 73 точки от 32 срещи, две повече от Арсенал.
Все пак не можем да знаем със сигурност дали Ливърпул би играл по-добре, по-зле или на същото ниво, ако бе подложен на по-сериозен натиск. Историята показва, че ожесточената борба за титлата може или да изстиска максимума от един отбор, или да го разпадне под напрежението. Сегашната колеблива форма на Ливърпул, включително отпадането от Шампионската лига срещу Пари Сен Жермен, загубата във финала за Карабао Къп от Нюкасъл и поражението във Висшата лига от Фулъм, доведе до критики към отбора.
Често съдим бъдещите шампиони по формата им през пролетните месеци. В епоха, когато водещите отбори печелят мач след мач през март и април, този Ливърпул вероятно няма да бъде запомнен с особен блясък. Въпреки това, тимът заслужава голямо признание – не само за сигурното спечелване на титлата, но и за начина, по който го постига.
След години, в които Арсенал и Сити изграждаха състави с големи, физически силни играчи и практикуваха структуриран футбол, възходът на Ливърпул доказа, че съществуват и други пътища към успеха. Първо, тимът показа, че триумфът не зависи от огромни разходи. В сезон, в който малко нови попълнения изпъкнаха, Ливърпул разчиташе на състава си от миналия сезон, изграден от Юрген Клоп. Единственото им значимо лятно попълнение – Федерико Киеза, не записа нито един мач като титуляр във Висшата лига. Ако тимът спечели титлата, това ще е поне отчасти защото не направиха ненужни трансфери.
Ясно е, че Ливърпул изглежда физически изтощен и през следващия сезон ще се нуждае от по-широк състав. Но по-голяма група означава и нуждата от ротации, които могат да нарушат сплотеността. Второ, Ливърпул демонстрира, че техническото качество продължава да бъде водещо. Липсата на най-точния дефанзивен халф се смяташе за слабост, но Арне Слот успешно преобрази Райън Гравенберх от техничен вътрешен халф в доминиращ номер „6“, способен да диктува играта с характерната си мобилност и техника.
Докато Хосеп Гуардиола и Микел Артета разчитаха на дефанзивни крайни защитници, почти превръщайки формациите си в системи с четирима централни бранители, Ливърпул продължи да залага на атакуващите качества на Трент Александър-Арнолд и Андрю Робъртсън, приемайки риска в защита. В предни позиции тимът показа, че може да успее с фалшива „деветка“, вместо със типичен централен нападател като Ерлинг Халанд.
Трето, Ливърпул доказа, че класните футболисти трябва да имат свобода. За разлика от стриктните позиционни инструкции на Гуардиола и Артета, при Слот звездите като Мохамед Салах получиха свобода да се изявяват. Въпреки че египтянинът изглеждаше забавил темпото с възрастта, той бе поставен в оптимална позиция и вероятно ще завърши сезона с най-много голове и асистенции във Висшата лига.
Четвърто, Ливърпул демонстрира, че успехът не изисква харизматичен лидер в стил Юрген Клоп. Арне Слот, в контраст с предшественика си, както и с Гуардиола и Артета, действа сдържано и фокусирано върху детайлите. Той не търси показност или медийно внимание, а работи методично и без излишен стремеж да наложи личен почерк.
Трудно е да се повярва, че има такова нещо като „неутрален“ фен в епоха на „сляпа“ лоялност към определени клубове (и играчи) и, където омразата изглежда играе огромна роля в това да си последовател на спорта. Но, ако има наистина останал такъв човек, то той трябва да оцени успеха на Ливърпул. Въпреки трудностите в края на сезона, през по-голямата част от кампанията тимът игра вълнуващ, атакуващ футбол, изграден върху това да извлече най-доброто от играчите си, а не върху разточителни разходи. Ливърпул утвърди алтернативен модел за успех във Висшата лига, от който английският футбол може само да ще спечели.
Няма коментари.