Левски изпусна победата срещу ЦСКА в добавеното време и пропусна отлична възможност да увеличи аванса си пред Лудогорец на 12 точки. Равенството 1:1 във Вечното дерби само по себе си не е фатално за битката на върха, защото авансът на „сините“ остава сериозен и съдбата продължава да е изцяло в техните ръце. По-притеснителното обаче е друго – за пореден път отборът на Хулио Веласкес се пропука в самия край, точно както се случи и срещу Добруджа (2:2). А когато подобен сценарий започне да се повтаря, той вече не е просто нещастно стечение на обстоятелствата, а симптом за проблем, който може да струва много скъпо в плейофите. Дори титлата.
Срещу ЦСКА Левски дълго вървеше към минимален, но безценен успех. Голът на Хуан Переа в 72-ата минута изглеждаше като поредния късен удар на отбор, който през сезона неведнъж печелеше мачовете си именно с търпение и точен удар в решителния момент. Точно затова изравнителното попадение на Кошмара (б.а. – прякорът на нападателя на ЦСКА Леандро Годой) в добавеното време бе толкова болезнено и наистина кошмарно. Не само заради изпуснатите две точки, а защото напомни за слабост, която уж трябваше вече да е изчистена. В последните секунди на подобен мач не трябва да има колебание в подредбата, не трябва да има загуба на концентрация, не трябва да има свободен човек в наказателното поле. А Левски допусна точно това.
И тук е големият проблем. Не става дума толкова за самия резултат, колкото за начина, по който той бе изпуснат. Когато водиш с 1:0 до последните секунди, не печелиш точка – губиш две. И ако подобно нещо се случи веднъж, може да се приеме за случайност. Когато се повтори в кратък период, вече говорим за липса на концентрация в ключови моменти. Точно това тревожи най-много около Левски преди плейофите. Защото оттук нататък всеки двубой ще бъде с двоен залог, всяка грешка ще тежи повече, а всеки подарен шанс на съперника може да обърне целия сезон.
Истината е, че и срещу ЦСКА играта на Левски не убеди напълно. Отборът отново започна без типичен централен нападател, а в предни позиции липсваше достатъчно дълбочина и постоянен натиск. Евертон Бала, Армстронг Око-Флекс и Радослав Кирилов се стараеха да бъдат динамични, да сменят позициите си и да търсят пространства, но това не доведе до реално превъзходство. През първото полувреме Левски не създаде почти нищо чисто пред вратата на съперника. Дербито се движеше повече като тактическо надлъгване, отколкото като мач, в който лидерът в първенството налага волята си.
Точно тук идват и част от въпросите към Хулио Веласкес. Испанецът безспорно има заслуга за това Левски да е в тази позиция, защото в много мачове тимът му успяваше да печели дори без да блести. Но срещу големите съперници продължава да има сериозен дефицит. ЦСКА остава единственият отбор, който той още не е победил начело на „сините“, а мачовете срещу „червените“ и Лудогорец ясно показват, че Левски все още трудно доминира в двубои от най-високо ниво. Срещу по-слабите тимове класата и постоянството стигат. Срещу преките конкуренти обаче е нужно повече – повече увереност с топка, повече контрол, повече яснота в атака и повече хладнокръвие в заключителните минути.
В този контекст появата на Хуан Переа от пейката отново даде аргументи, че Левски има нужда от типичен централен нападател. Колумбиецът влезе, раздвижи наказателното поле и именно той бе на точното място за гола. Няма как със сигурност да се каже, че ако беше титуляр, мачът щеше да се развие по различен начин, но е очевидно, че в определени срещи „сините“ страдат, когато нямат изразен таран, който да ангажира централните защитници, да задържа топката с гръб към вратата и да бъде постоянна заплаха в пеналта. Контузията на Мустафа Сангаре също се усеща, защото без него Левски губи физическо присъствие и острота в последната третина.
Другият съществен въпрос е свързан с поведението на отбора след откриването на резултата. След 1:0 Левски не направи достатъчно, за да затвори мача. Не задържа достатъчно топката, не изнесе играта по-далеч от собственото си наказателно поле, не организира опасни контраатаки, с които да накаже съперника. Вместо това прекалено рано отстъпи инициативата и остави ЦСКА да натиска до самия край. Да, „червените“ не създадоха кой знае колко чисти положения, но когато държиш съперника жив до последния момент, винаги рискуваш един рикошет, едно статично положение или една лошо изчистена топка да ти отнемат победата. Точно това се случи.
И тук вече стигаме до голямата тема – може ли Левски да си позволи такива пропадания в плейофите? Отговорът е ясен: НЕ! В първата четворка няма да има мачове, в които можеш да наваксаш с лекота. Няма да има съперници, срещу които да разчиташ, че ще стигнеш до успех дори и без да си на максимум. Там всяка грешка ще бъде наказвана. А ако „сините“ продължат да допускат идентични сривове в последните минути, това рано или късно ще удари по точковия им актив. Когато преднината е голяма, една грешка се преживява. Когато натискът се повиши, серия от такива грешки може да промени целия психологически фон около отбора.
На този фон думите на изпълнителния директор Даниел Боримиров, че „всички са срещу нас“ и че „Левски винаги е срещу останалите“, звучат по-скоро емоционално, отколкото с реално покритие. Подобни реплики лесно мобилизират феновете, но не решават нито един футболен проблем. И най-важното – не отговарят на основния въпрос. Кои точно са срещу Левски? Ако приемем, че всички останали отбори играят на максимум срещу лидера, това е напълно нормално. Така се играе срещу първия, така се играе срещу най-популярния клуб, така се играе в решителната фаза на сезона. Но това не е заговор, а естествената логика на първенството.
Още повече, че има нещо много показателно – отборите, които успяха да вземат точки от Лудогорец, не са „срещу Левски“, а просто показаха, че могат да се противопоставят на шампиона. Да не говорим пък, че Левски вече четири мача няма гол срещу „орлите“ от Разград. Проблемът не е в другите, а в това, че „сините“ не намират достатъчно решения в нападение. Не можеш да твърдиш, че всички са срещу теб, когато другият претендент за титлата е губил точки от същите съперници, а ти не успяваш да ги накажеш. В такъв случай е по-честно да погледнеш към собствената си игра, към кадровите решения, към поведението в ключовите моменти и към способността на отбора да налага волята си в трудни мачове.
Разбира се, Левски действително е отборът, който винаги предизвиква най-силен заряд у съперниците. Това е нормално за клуб с такава история, публика и обществено внимание. Срещу Левски почти всеки играе с допълнителна мотивация. Но същото важи и за Лудогорец, и за ЦСКА в различна степен. Големите клубове не трябва да се оплакват от това, а да го приемат като част от статута си. Големият отбор не търси оправдание в чуждата амбиция. Големият отбор я преодолява с качество, характер и постоянство.
Затова изводът след това 1:1 с ЦСКА е ясен. Равенството не е фатално, но е огромно и последно предупреждение. Левски остава в силна позиция, но вместо да направи решителна крачка към титлата и да отвори разлика от 12 точки пред Лудогорец, отборът отново показа, че има рецидив в края на мачовете. Това не бива да бъде подминавано с лека ръка, защото плейофите няма да простят подобни пропуски. Ако „сините“ искат наистина да станат шампиони, трябва да бъдат по-умни, по-зрели и по-безмилостни в моментите, когато мачът е в ръцете им.
Левски все още е най-близо до титлата. Но ако иска да я заслужи, трябва да спре да търси врагове навън и да започне да изчиства слабостите вътре в себе си. Именно там е истинската битка. И именно тя ще реши дали този отбор ще стигне до края като шампион, или ще остави сезона да се изплъзне заради свои си собствени грешки.
Няма коментари.