Вдигнете глави, момчета! България отново мечтае заради вас

Трудно се приема такава загуба… България водеше с 2:0 гейма срещу Германия, трибуните в София бяха пълни, а мястото ни на четвъртфиналите изглеждаше толкова близо. После обаче всичко се промени. Националите допуснаха обрат до 2:3 и Европейското първенство приключи за тях в една вечер, от която всички очаквахме съвсем различен край.

Разочарованието е голямо, защото имахме причини да се надяваме на повече. Сребърният медал от Световното първенство във Филипините преди година върна България сред най-добрите. Победата над Полша в груповата фаза на Европейското показа, че този отбор може да се бори и с най-силните. Затова беше съвсем нормално да очакваме добро представяне у дома. А самите волейболисти вероятно искаха повече от всеки друг да продължат напред пред хората, които ги подкрепяха с цялото си сърце.

В крайна сметка България завърши на девето място и за четвърти пореден път остана извън първите осем на Европейско първенство. За последно бяхме в осмицата през 2017-а, а последният ни медал е бронзът от 2009-а година. Това е дълго чакане за страна с нашите традиции във волейбола. След среброто от Световното всички се надявахме, че е дошло време отново да спечелим и европейски медал.

Сега идват въпросите. Как загубихме мач, в който водехме с два гейма? Какво не ни достигна, за да спрем Германия? Как отборът да запазва спокойствие и увереност, когато стане трудно? Играчите и треньорският щаб трябва да намерят отговорите.

Трябва обаче да имаме и търпение. Джанлоренцо Бленджини водеше един от най-младите отбори на турнира. Деветима от играчите участваха за първи път на Европейско първенство, а средната възраст на състава беше малко над 24 години. След сребърния медал на Световното очакванията към тях бързо нараснаха. Опитът обаче се трупа с времето, включително в такива вечери, когато губиш преднината си, залата притихва и трябва да намериш сили да се съсредоточиш върху следващото разиграване.

Това, че са млади, не оправдава всички грешки. Но ни напомня, че тези момчета имат още много да учат и време да стават по-добри. Те вече показаха какво могат. Сега трябва да се научат да играят по-постоянно, да се справят по-добре в трудните моменти и да печелят повече от решаващите мачове.

Докато говорим за класирането и изпуснатите шансове, нека погледнем и към трибуните. През тези дни там видяхме нещо, от което българският спорт има нужда по-често. Семейства идваха заедно на мачовете. Родители обясняваха правилата на децата си. Хора планираха вечерите си според програмата на националите, търсеха билети и се събираха пред телевизорите. Този отбор ни събра, даде ни за какво да говорим и ни накара да чакаме следващия мач с нетърпение.

Особено хубаво беше да виждаме толкова много деца в залата. С фланелки, знамена и изрисувани лица, те се вълнуваха от всяка топка. Радваха се истински и преживяваха всяка грешка. Знаеха имената на играчите и след края чакаха с надеждата да се доближат до любимеца си след края. За един възрастен снимката или автографът може да изглеждат като нещо малко. За едно дете това може да бъде спомен за цял живот. Може още на следващия ден да поиска топка, да попита къде може да тренира и за първи път да си представи, че някога и то ще облече националната фланелка.

Волейболистите разбираха това. Оставаха при феновете, подписваха фланелки, снимаха се и обръщаха внимание на най-малките. Правеха го след уморителни мачове, а намериха сили и след тежкото отпадане. Когато самият ти си толкова разочарован, не е лесно да се усмихнеш на дете, което те е чакало цяла вечер. Но точно такива жестове хората помнят.

Затова след загубата от Германия имаше толкова сълзи. По трибуните родители прегръщаха разстроените си деца. Край игрището националите трудно намираха сили да станат от столовете. Беше тежко да ги гледаш, личеше си колко много означава всичко това за тях и колко ги боли, че не успяха да продължат.

Сред най-разстроените беше 19-годишният посрещач Жасмин Величков, който заигра като либеро и бързо стана любимец на публиката. В онзи момент той беше едно младо момче, което преживяваше най-тежката си вечер на турнира. Христо Стоичков се приближи до него и съотборниците му, прегърна ги и ги насърчи да вдигнат глави. Човек, който познава и големите победи, и тежките загуби, беше до тях точно когато имаха нужда.

Подкрепа получиха и от публиката. Хората останаха и продължиха да скандират. Показаха, че са до националите и след последната загубена точка, а това е много важно. Играчите трябва да приемат критиките и да поправят грешките си, но трябва да знаят и че хората виждат старанието им. Една лоша вечер няма да изтрие всичко, което са постигнали, и радостта, която са ни дали досега.

Разбира се, никой не може да обещае медал още на следващия турнир. Предстоят много работа, силни съперници и трудни мачове. Следват Лигата на нациите и Световното първенство в Полша, а голямата цел остава участие на Олимпийските игри в Лос Анджелис през 2028-а година. За да стигне дотам, отборът ни ще трябва да показва по-често най-доброто, на което е способен, и да се учи от загуби като тази от Германия.

Днес обаче можем да кажем и едно съвсем човешко „Благодарим!“. За играта и за това, че момчетата дадоха всичко от себе си. За вечерите, в които скачахме след всяка точка и се ядосвахме на всяка грешка, защото ни пукаше. За вниманието към децата и за това, че отново имаме отбор, чиито мачове чакаме с вълнение.

Загубата ще боли още известно време. Най-много самите играчи, които сигурно ще си спомнят отделни разигравания и ще мислят какво са могли да направят по-добре. Дано този яд постепенно им даде още по-голямо желание да работят, за да бъдат по-подготвени, когато отново попаднат в такава ситуация.

А сред децата, които плакаха в залата, може да има и бъдещ български национал. Дете, което ще запомни тази вечер и въпреки сълзите ще поиска да играе волейбол. Заради тези момчета. Заради мечтата един ден и то да излезе пред пълни трибуни и да чуе как хората скандират името на България. Това е достатъчна причина да продължим да вярваме в момчетата и да бъдем до тях, когато отново излязат на игрището.

Огромно браво и на отбора, и на публиката, защото заедно ни накараха да се гордеем, да мечтаем и отново да повярваме, че волейболът е нашият национален спорт!