Уплашени от победата, свикнали със загубата…

Два мача, два обрата и две напълно различни лица на българския футбол. В Пазарджик младежките национали победиха Португалия с 2:1 и ни върнаха малко от надеждата. Ден по-късно в Пловдив мъжкият отбор поведе на Люксембург, но загуби със същия резултат. Едните намериха сили да спечелят, когато изоставаха, а другите се уплашиха, когато водеха…

След поражението на „Колежа“ България е последна в своята група в Лигата на нациите. Вече сме на дъното и съвсем буквално – за първи път в историята загубихме от Люксембург. Падна още една граница, която доскоро дори не си представяхме, че ще доближим.

Сега идва Естония, като и срещу нея също нямаме (все още) поражение – в квалификациите за Евро 2004 записахме равенство и победа. При сегашното ни представяне обаче човек се пита с горчива ирония дали не е време за „нова славна страница“ и срещу естонците. Вече чакаме мачовете с притеснение какво още можем да загубим.

А само ден преди провала видяхме България, която не се страхува. Младежите на Тодор Янчев изостанаха срещу Португалия, чиито титуляри са оценявани на близо 195 милиона евро, но не се предадоха. С голове на Тодор Павлов и Александър Маринов обърнаха срещата и запазиха надеждите за Евро 2027. Това не беше единичен проблясък, защото преди година отборът на Янчев обърна и Чехия с 2:1. 

При мъжете дори преднината вече не носи спокойствие… Асен Чандъров завърши хубава атака (б.а. – може би единствената ни такава в целия мач) и откри срещу Люксембург с първия си гол за националния отбор в дебюта си. Вместо да потърсим второ попадение обаче, се прибрахме назад. Леандро Барейро изравни, а след почивката Венсан Тил донесе победата на гостите. Нямахме никакъв отговор. Играехме припряно, грешките идваха една след друга, трудно създавахме положения и смените не помогнаха. България изглеждаше като отбор, който чака нещо да се случи, без да знае как сам да го предизвика.

После Александър Димитров каза най-тревожното: „Психологически сякаш се уплашихме, че можем да спечелим мача“. Селекционерът уточни, че не е нареждал тимът да се прибира в защита, но ако отборът губи увереност, след като поведе у дома на Люксембург, проблемът очевидно е сериозен.

Димитров заговори и за прокоба, която от години тегнела над националите. Само че прокобата не може да обясни защо отстъпваме инициативата, защо нямаме отговор след допуснат гол и защо повтаряме едни и същи грешки. Тук са нужни ясни футболни решения – в подготовката, тактиката и работата с играчите. Подобни оправдания за „лош късмет“ отдавна не стигат и звучат просто абсурдно и дори обидно.

Не ни помага и това, че продължаваме да наричаме Люксембург „футболно джудже“. В Пловдив гостите бяха по-уверени, по-подредени и спечелиха заслужено. Колкото по-бързо го приемем, толкова по-честно ще можем да говорим за собственото си ниво.

За да подкрепя тезата си, ще извадя малко числа. От началото на 2020-а година до срещата с Естония България има 13 победи, 22 равенства и 32 загуби в 67 мача. Реално печелим по-малко от всеки пети двубой. През цялата 2023-а година не спечелихме нито веднъж, а през 2025-а избегнахме същата участ едва в последната световна квалификация срещу Грузия, когато и двата отбора вече нямаха шансове за класиране.

За този период нямаме нито една победа в европейска квалификация. А три от общо 13-те успеха са срещу Танзания, Соломоновите острови и Индонезия в „големия турнир“ FIFA Series. 

Последната победа на мъжете след обрат остава от октомври 2021-а година – 2:1 срещу Северна Ирландия при Ясен Петров. При Димитров загубихме и четирите мача, в които съперникът откри резултата, като отбелязахме общо само веднъж. Вече изпускаме и срещите, в които повеждаме. Срещу Молдова имахме преднина два пъти, но завършихме 2:2, а срещу Люксембург загубихме. Изоставаме ли – трудно реагираме… Поведем ли – не можем да задържим контрола…

„Ние сме си за група С“, призна Илия Груев. Болезнено, но честно. Халфът на Лийдс Юнайтед поиска повече самочувствие, повече игра с топката и повече смелост. Точно това иска и публиката, но да го види по време на мача, а не само да го чуе след него.

Димитров обеща сам да напусне, ако не изпълни поставената цел – да спечели групата. Шансове все още има, но показаното дотук не вдъхва увереност. А обещанието за оставка няма да помогне на отбора срещу Естония, защото е нужна видима промяна още тази вечер.

Отговорността не е само на селекционера. Тя е и на футболистите, и на ръководството на БФС. Една треньорска смяна няма да поправи всичко, но и поредното изчакване без напредък не води доникъде. 

На този фон младежите заслужават подкрепа, докато имат реален шанс за успех. Предстои им важно гостуване на Чехия в битката за бараж за Евро 2027 и затова е разумно да се прецени и къде младите играчи са най-нужни. Кристиян Балов, Теодор Иванов, Петко Панайотов и Алекс Божев бяха повикани при мъжете. Това е признание, но ако няма да получат съществена роля там, а могат да помогнат на младежите в решаващ мач, кое е по-полезно за българския футбол?

Янчев наследи този отбор именно от Димитров, който записа 19 победи в 54 срещи с младежите, само една от тях след обрат. При новия селекционер вече имаме такива успехи срещу Чехия и Португалия. А това е доказателство за малка, но видима промяна.

Никой не може да обещае, че тези момчета непременно ще стигнат до Европейското. Те обаче ни дадоха причина да чакаме следващия им мач с надежда. Нека им помогнем да постигнат нещо свое, без веднага да ги сравняваме с поколението от 1994-а година.

А от мъжкия отбор не искаме чудеса. Искаме просто смислена игра, борба и смелост. Срещу Естония имаме още един шанс да покажем това. Дано след мача говорим за победа, защото от „исторически“ загуби вече ни боли достатъчно, а още една „нова славна страница“ наистина не ни трябва…