Срам ни е! Докога ще ни убеждавате, че това е футбол?

Срам ни е от националния отбор! Тежко е да го кажем за собствената си страна, но още по-тежко е да седнем пред телевизора с малко надежда и отново да станем с наведена глава. А после да слушаме колко сме се борили и как нещата щели да се оправят.

Омръзна ни от загубите, от оправданията и от обещанията, които така и не виждаме изпълнени. Исландия ни би с 3:0, а Даниел Наумов спаси и дузпа. Последни сме с една точка от три мача. Пред нас са Исландия, Естония и Люксембург – погледнете тези имена и пак ни говорете за напредъка на българския футбол.

Всичко се срина за няколко дни. Люксембург дойде в Пловдив, обърна ни и ни победи за първи път. Преди това имахме 14 победи и три равенства срещу този отбор. Вече имаме и загуба, която дълго ще помним. После не успяхме да бием и Естония у дома, а Александър Димитров подаде оставка. Тръгнахме за следващите мачове с временен треньор и получихме още три гола в Рейкявик и нова историческа загуба…

Говорехме за първото място и за изкачване в по-горната лига. Сега пак се чудим кой ще ни е треньор и дали изобщо можем да победим някого. А най-лошото е, че вече почти не се изненадваме. Никой не очаква от тези футболисти да спечелят Световното. Но искаме да си подават точно, да не оставят съперника да минава толкова лесно, да не се плашат от топката и да не рухват след първия гол. Толкова ли наистина сме свалили очакванията? Явно, че да…

„Стояхме доста добре днес, но допуснахме фрапантни грешки и голове“, заяви Атанас Илиев след мача. Видял и „много голямо себераздаване“…

Атанасе, един и същи мач ли гледахме? Три гола във вратата ни и последно място. Кое точно беше доброто? Какво трябва да се случи, за да чуем най-после, че сме играли зле? Тези приказки са небивалици. Или Илиев не си дава сметка какво говори, или се шегува. Само че на хората отдавна не им е смешно.

Можеш да дадеш всичко от себе си и пак да загубиш. Но да покажеш желание да играеш за националната фланелка е твое задължение. За това не се чакат похвали. Трябва и да можеш да играеш, да взимаш правилни решения и да помагаш на отбора.

А когато не си успял, кажи го честно, особено като си пропуснал добро положение. Случва се и на най-добрите. Но този пропуск не обяснява всичките ни проблеми. Нито означава, че сме били на крачка от спечелване на точка. Видяхме какво стана. Нека да не ни убеждават, че сме гледали нещо друго. Атанас Рибарски поне каза истината: „Бяхме надиграни“.

Точно така! Исландците минаваха лесно по крилата, намираха място да играят и печелеха битките за топката. Ние бъркахме, а след първия гол още повече се объркахме. Опитахме да променим нещо, но почти нищо не се получи.

„Ако си заравяме главата в пясъка, че проблемите ще се решат сами, няма да стане“, каза още Рибарски. Дано са го чули и в БФС!

Да, треньорът също отговаря за решенията си. Но няма как за няколко дни да поправи онова, което е оставяно да се руши с години. Поредният треньор влиза, вижда проблемите, иска време и започва да обяснява колко работа предстои. После си тръгва, а следващият повтаря същото.

А ние все чакаме. Чакаме отбор, чакаме игра, чакаме поне малко радост. Докога? Треньорът на Исландия Арнар Гунлаугсон го обясни съвсем ясно: „От футболна гледна точка, ние все още сме по-добри от тях“.

Човекът дори призна, че сме можели да поведем. Каза, че неговите играчи са били уморени и са допускали грешки. И въпреки това ни биха с 3:0… Исландците имаха и Ори Оскарсон. На 22 години нападателят на Реал Сосиедад сложи капитанската лента и ни вкара два гола. Докато тук обясняваме колко трудно се създават футболисти, там вече имат млад нападател, който води отбора си.

Къде са нашите? Какво става с децата, за които непрекъснато слушаме, че са талантливи? Кой работи с тях, как ги учи и защо толкова малко стигат до силния футбол? Няма да се оправим само с чакане някой голям талант да се появи и да ни спаси.

След мача попитаха Гунлаугсон дали е изненадан колко слаба е България. Дотам стигнахме… Вече обсъждат колко лесно се играе срещу нас, а ние още търсим какво да си харесаме.

Г-н Иванов, имате ли какво да кажете? През 2024-а година целта беше да спечелим групата със Северна Ирландия, Беларус и Люксембург. Не я спечелихме. Сега пак слушахме за изкачване нагоре, но вместо това сме последни и отново сменяме треньора.

Но най-добре е да си припомним вашите думи от 8 август 2023-а година: „Сега сме 8-ми август, ще си говорим след 3 години България къде ще бъде“.

Минаха, г-н Иванов. Трите години минаха. Това ли трябваше да видим? Загуба от Люксембург у дома, равенство с Естония и три гола от Исландия? За това ли трябваше да чакаме толкова търпеливо? Вие поискахте да ви съдим след този срок. Сега дължите отговор. Какво се подобри? Къде са резултатите? Защо да вярваме на следващото ви обещание?

Да, не сте на терена, но сте начело на БФС. Отговаряте за хората, които назначавате, за решенията и за работата, която трябва да върви всеки ден. Не може треньорите да си тръгват, футболистите да обират гнева, а за ръководството винаги да има още време.

Георги Иванов не се справя и това е видно от показаното от националния отбор. И няма смисъл да го казваме по-меко, за да не засегнем някого. Постът е прекалено важен, за да се пази нечие спокойствие. Да си бил добър футболист не означава, че можеш да управляваш българския футбол. За тази работа трябват други умения. Дотук Иванов не ни е убедил, че ги има.

Седмицата донесе и нещо много по-страшно от загубен мач – убийството на президента на Ботев Пловдив Илиян Филипов. Един човек загуби живота си, а семейство загуби свой близък. Пред тази болка резултатите нямат значение.

А футболът, от който толкова хора чакат поне малко радост, ни оставя все по-малко причини да се усмихваме.

Това не освобождава играчите от отговорност. Нито президентът, нито треньорът могат да излязат и да играят вместо тях. За сбърканите пасове, за пропуснатите положения и за лесно допуснатите голове отговарят и самите футболисти. Нека поне уважават хората достатъчно, за да говорят честно след мача. Едно признание, че са се провалили, няма да ни върне изгубените точки, но е по-достойно от приказките колко добре са стояли.

Защото вече чакаме мачовете със страх и се чудим колко ще ни вкарат. Радваме се на една свястна атака, на няколко точни подавания, на десет минути без груба грешка. Свалихме очакванията си толкова ниско, а пак оставаме разочаровани…

Искаме отново да се гордеем с България! Да чакаме мача с желание, да се зарадваме на гол и на победа, без после да броим колко месеца са минали от предишната. Но идва поредното 0:3, а ние пак сме „стояли добре“. Ако това ви е достатъчно, значи проблемът е още по-голям, отколкото изглежда. Защото нас вече ни боли от тези загуби, а ни е срам! Но от думите ви излиза, че вече сте свикнали с тях…