Смъртта на Борислав Михайлов е един от онези моменти, в които футболът спира да бъде просто игра. В такива дни класиранията, скандалите, критиките и разделенията отстъпват пред нещо много по-голямо – почит пред паметта на човек, който е бил част от най-светлите страници на българския спорт.
Днес можем да спорим за управлението му. Можем да припомняме грешките. Но има нещо, което не подлежи на спор. Борислав Михайлов беше капитан на поколението, което накара една малка футболна нация да мечтае. Той беше последната преграда пред най-големите нападения в света. Беше човекът под рамката на вратата, когато България гледаше без страх най-силните в очите.
Част от онова американско лято на 1994 година, което и днес остава най-голямата ни футболна гордост.
И ако трябва да сме честни – има моменти, които са по-силни от всяка критика. Когато едно дете е искало да стане вратар заради неговите спасявания. Когато един народ е плакал от радост след победите. Когато българското знаме е било там, където малцина са вярвали, че може да бъде. А онзи осминафинал с Мексико…
Това не може да бъде изтрито.
Да, като ръководител Михайлов беше противоречива фигура. Да, срещу него имаше недоволство. Но смъртта е онази граница, след която остават не обвиненията, а следите. А неговите следи в българския футбол са дълбоки и вечни. Истинската оценка за един човек не е дали е бил безгрешен. Такива просто няма. Истинската оценка е дали е дал нещо – дали е оставил завет след себе си.
Има хора, които животът поставя в центъра на бурята. Те рядко чуват аплодисменти в трудните времена, но неизменно носят тежестта на решенията. Борислав Михайлов беше точно такъв човек – фигура, която никога не остана безразлична. Или беше силно подкрепян, или силно критикуван. Но никога незабелязан. А това всъщност е белег на значение. Защото безразличието е съдбата на малките фигури. Големите винаги предизвикват реакции.
Истината е, че българският футбол преживя тежки години. Промени се светът, промениха се финансите, промениха се стандартите. Очакванията винаги бяха огромни, защото споменът от 1994 никога не избледня. А когато стандартът е толкова висок, всяко следващо поколение изглежда сякаш не достига.
Но това не е вина на един човек.
Много по-лесно е да търсим виновник и да сочим с пръст, отколкото да признаем колко трудно е да се управлява футбол в бедна държава, в тежка икономическа среда, с постоянно напрежение от фенове, клубове, политика и медии. В всичко, той остана там. Не избяга. Не се скри. Поемаше ударите. Понякога мълчеше. Понякога грешеше. Понякога отговаряше. Но винаги носеше отговорността. Това също има значение. Днес, когато новината за смъртта му обедини дори хора, които вчера го критикуваха, си личи нещо много важно – че футболът ни губи не просто бивш президент на БФС, а една от най-значимите си личности.
Михайлов остави спомени, история, емоция. И може би точно днес е денят да си спомним не администратора, а вратаря. Не президента на БФС, а капитана. Не човека от скандалите, а човека от големите мачове. Защото времето има странния навик да изтрива шума и да оставя само значимото. А значимото е, че той беше част от най-великата футболна приказка на България. Затова днес не е ден за равносметки. Днес е ден за поклон.
Понякога благодарността е по-важна от присъдата.
Поклон пред един от последните пазители на българската футболна мечта. Символ на една епоха. Нека днес не спорим кой крив и кой прав в българския футбол, а просто сведем глави!
Няма коментари.