betvam logo
ЦСКАЛевскиЛудогорецБотев ПловдивЛокомотив ПловдивСпартак ВарнаАрдаСлавияЧерно МореБероеЛокомотив СофияПирин БлагоевградЦСКА 1948Ботев ВрацаЕтърХебър 1918КрумовградМанчестър СитиМанчестър ЮнайтедЛивърпулЧелсиАрсеналБайерн МюнхенБарселонаРеал МадридЮвентусИнтер

Явно наистина това ни е нивото…

Максим Паскотси и Светослав Ковачев
Естония - България, Максим Паскотси и Светослав Ковачев (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)
Димитър Георгиев
Автор
Димитър Георгиев
17 ноември 2026
0

България загуби с 0:5 от Исландия у дома, после падна с 1:2 от Естония, а след двата мача отново слушахме как всички се стараят и търсят начин да излязат от кризата… Същите обяснения се повтарят след всяко поражение, но на терена нищо не подсказва, че някой успява да поправи поне част от грешките, които ни струват толкова много. Най-тъжното е, че тези загуби вече сякаш не предизвикват дори предишния гняв, защото хората се умориха да се надяват на промяна и все по-често приемат поредния провал като нещо нормално.

И резултатът от всичко е, че завършваме тазгодишното издание на Лигата на нациите с едва една победа, едно равенство и четири загуби, с четири точки и голова разлика 4:12, при това в група с Исландия, Естония и Люксембург. Останахме трети, а единственият съперник зад нас – Люксембург, също успя да ни победи. И трите отбора записаха първите си победи срещу България в рамките на една кампания, в която се оказахме удобен противник за всеки.

Исландия ни вкара осем безответни гола в два мача, а срещу Естония стигнахме само до точка от две срещи. Единственият ни успех, с 2:0 в Люксембург, не може да прикрие провала, още по-малко да послужи като доказателство, че сме тръгнали в правилната посока. Когато губиш по този начин от такива съперници, вече няма зад кого да се скриеш и няма как да обясниш всичко с тежък жребий или огромна разлика в класите.

Разбира се, никой от тези отбори не е длъжен да стои на едно място, за да можем ние вечно да се смятаме за по-добри заради миналото си. Исландия, Естония и Люксембург имат пълното право да се гордеят с победите си, а нашият проблем е, че продължаваме да се учудваме на чуждото развитие, вместо да се възмутим достатъчно от собственото си пропадане след 1994-а година насам.

Роко Роберт Шайн и Валентин Антов
Естония - България, Роко Роберт Шайн и Валентин Антов (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)

Поражението в Пловдив е още по-тежко, защото отдавна не става дума за един конкретен мач. Англия ни победи с 6:0 в София през 2019-а година, Северна Ирландия ни разгроми с 5:0 в Белфаст през октомври 2024-а, а година по-късно Турция ни вкара шест гола на „Васил Левски“ за 6:1. След хеттрика на Айзък Прайс дойде и този на Андри Гудьонсен, а ние все още говорим за грешки, които уж трябва да поправим до следващия лагер.

Загуба от по-силен съперник може да бъде приета, но редовното разпадане на отбора не може да се обяснява само с качествата на противника. Между това да отстъпваш по класа и това да допускаш пет или шест гола има разлика, за която отговарят и футболистите, и треньорите. Според предварителните изчисления след поражението от Естония България се свлича до 93-тото място в света, зад Палестина и Тайланд, а това само доказва ясно колко далеч сме стигнали в грешната посока.

Роко Роберт Шайн и Андриан Краев
Естония - България, Роко Роберт Шайн и Андриан Краев (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)

„Няма организация, играем хаотично… Не знам… копаем дъното, опитваш, няма изход“, бяха острите думи на Андриан Краев. А когато това го казва човек от самия отбор, вече е трудно критиките да бъдат определяни като прекалени, защото футболистите виждат същото, което виждат и хората пред телевизорите.

На този фон обяснението на Атанас Рибарски, че сме изненадали Естония с промените в състава и схемата, звучи почти нелепо. Съперникът може и да е бил изненадан, но накрая спечели мача, докато ние отново останахме с отделните добри моменти и с „радостта“, че сме стигали до наказателното поле на противника…

Атанас Рибарски
Естония - България, селекционерът Атанас Рибарски (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)

Да, селекционерът е временен и не може с няколко тренировки да направи от нашите играчи световни звезди, но се очаква да ги подреди така, че да изглеждат като отбор. При Любослав Пенев и Петър Хубчев също нямахме състав, пълен с играчи от водещите европейски първенства, но имаше мачове, в които компенсирахме част от тази разлика с дисциплина, характер и общи усилия. Затова постоянните напомняния къде играят националите не освобождават треньорския щаб от отговорността за начина, по който изглеждат на терена.

Футболистите също не могат след всяко поражение да приключват разговора с уверението, че са дали всичко от себе си. „Всеки дава 100% от себе си, но явно нивото ни стига дотам“, каза Светослав Ковачев, а в тези думи вече се чува откровено примирение. 

Максим Паскотси и Светослав Ковачев
Естония - България, Максим Паскотси и Светослав Ковачев (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)

Призивът на Краев, че „всеки трябва да поеме персонална отговорност, да гледа първо себе си, да спре да гледа другия“, ще има значение само ако личи в следващите мачове. Психологическата тежест от пораженията е разбираема, но тя не може да се превърне в постоянно оправдание, при което всяка загуба обяснява следващата и никой не намира начин да прекъсне тази поредица.

Най-удобно за ръководството на българския футбол би било разговорът да остане дотук, при слабите играчи и поредния неуспешен селекционер. Само че когато повече от две десетилетия не успяваш да стигнеш до голямо първенство, въпросът отдавна е и към хората, които управляват, избират треньорите и определят какво трябва да се промени. Ако отговорът на БФС е, че нямаме достатъчно добри футболисти, следващият въпрос е защо нямаме и какво прави, за да не слушаме същото и след още десет години.

Георги Иванов - Гонзо
Георги Иванов - Гонзо (Снимка: БТА)

Георги Иванов не е създал всички тези проблеми, но е приел да управлява футбола с ясното знание, че те съществуват. Провалите започнаха далеч преди него, но те продължават с пълна сила и сега. Иванов и хората, които отговарят за националните отбори, включително Кирил Котев, трябва да обяснят собствените си решения, вместо обществото отново да чака единствено името на следващия селекционер. Кой избира тези треньори, по какви причини им се доверява и защо след смяната им отборът отново стига до същото положение, са въпроси, които не изчезват с назначаването на нов човек. Ако отговорност носи само този край тъчлинията, ръководството винаги ще има кого да смени, без да се налага да се притеснява за собствената си работа.

След толкова провали исканията за оставка и извънреден конгрес са напълно разбираеми, защото няма как ръководството непрекъснато да иска още време, а отборът да продължава да затъва. Нов президент няма веднага да ни осигури по-добри футболисти, но това не означава, че сегашният може да остане на поста си безкрайно, без да носи отговорност за свършеното. Клубовете, които са го избрали, също дължат обяснение защо продължават да подкрепят това управление и какво в работата му ги убеждава, че нещата ще се подобрят.

България
Българският национален отбор по футбол (Снимка: БТА)

Същите клубове носят вина и за липсата на подготвени играчи, защото именно от техните школи трябва да излязат бъдещите национали. Когато години наред юношите не успяват да се наложат в първия отбор, а за местата им постоянно се търсят чужденци, обяснението, че „българските момчета просто не са достатъчно добри“, вече не е достатъчно. Когато детето е тренирало в школата ти години наред и накрая няма нужните качества за мъжкия футбол, редно е да се запиташ и на какво си го научил, вместо цялата вина да остава у него. Разбира се, налагането на юноши по задължение също няма да реши проблема. Необходимо е да се подобри самата работа с младите футболисти, така че те да получават нужната подготовка и впоследствие да заслужават мястото си в първия отбор.

Ерко Тугяс и Георги Лазаров
Естония - България, Ерко Тугяс и Георги Лазаров (Снимка: facebook.com/BulgarianNationalTeam)

Подобна промяна няма как да се случи за една нощ и ще отнеме години, но точно затова е недопустимо всеки следващ провал да завършва с обещание, че тепърва ще започваме отначало. Добрите резултати на Левски и ЦСКА в Европа този сезон, изграждането на нови стадиони и останалите положителни примери заслужават признание, но не могат да прикрият състоянието на националния отбор. Защото отделните успехи на клубно ниво не означават непременно, че българският футбол се развива в правилната посока. Истинският напредък ще се види тогава, когато повече родни футболисти започнат да играят в големи клубове и придобият качествата и самочувствието да се противопоставят на съперниците, срещу които днес изглеждаме толкова безпомощни.

Докато „това ни е нивото“ е достатъчно обяснение за всички, които носят отговорност, няма основание да очакваме следващата кампания да бъде различна. Българският футбол има нужда от хора, които могат да променят това ниво и са готови да бъдат съдени по свършеното, защото от обясненията защо пак сме се провалили вече не е останала никаква полза.

Автор
Димитър Георгиев
Димитър Георгиев
Спортен журналист
Димитър Георгиев е български спортен журналист и анализатор. Завършва висшето си образование в Софийски университет със специалност българска филология. Интересува се от български, английски и германски футбол, както още и от тенис.
Коментирай

Няма коментари.