Втората поред изстрадана победа с 1:0 на Левски идва да покаже, че отборът свали нивото си от началото на пролетния полусезон, когато доминираше тотално на терена и редовно вкарваше по три, че и четири гола. От друга страна обаче се знае, че всеки отбор преминава през възходи и спадове в едно първенство. Но най-важното е, когато имаш по-слаби периоди, това да не ти попречи да изпълниш крайната си цел.
Така че в този контекст на мисли, нищо фатално не се е случило. Още повече, че Левски може и да не показа играта, която му отива, срещу Локомотив Пловдив и Берое в Стара Загора, но все пак бе по-добрият отбор в двете срещи и спечели шест точки в похода си към титлата.
Бих искал също да припомня, че често сме виждали как и най-големите отбори измъкват победи, когато не блестят, но не допускат гол, а напред вкарват поне един, който им е достатъчен. Ако това е утеха, същото направи и Левски под Аязмото, макар че бе далеч от стандартите, които залага през тази кампания, дори и срещу съперници, защитаващи се с цял отбор зад линията на топката.
В неделя при подопечните на Хулио Веласкес имаше движение, имаше и желание. Но може би това им изигра лоша шега, тъй като в стремежа да победят на всяка цена, допуснаха и необичайно за тях много грешки в разиграването на топката. Това първо ги натовари най-вече психологически, а отделно и физически, след като с всяка изминала минута не можеха да създадат положение и да вкарат гол.
Левски трудно стигаше до вратата на домакините и направи само 5-6 свестни комбинации, като в един момент например с едно докосване играчите му си размениха пет, шест паса. Твърде малко за отбор като Левски, да не говорим, че липсваше последният пас при няколко перспективни атаки. Отделно и разстоянието между футболистите бе по-голямо и я нямаше тази пакетност, която да им позволява да притискат заралии и да ги мачкат.
„Сините“ бързо губеха топката, не осъществиха типичните трайни разигравания и не успяваха рязко да сменят посоката. Отправените удари пък не бяха точни, както и взаимодействията и комбинациите не бяха добри.
Както се забеляза и срещу Локомотив Пловдив, и срещу Берое играчите на Веласкес изпитаха трудности при изграждането на атаките. Така и не се видя идея и мисъл при полузащитниците да разиграват по-бързо, да търсят по-голямо разнообразие при развитието на атаките и оттам да се напада повече. Тичането може и да го имаше, но не е нормално за Левски да бърка толкова в подаванията и разиграванията, което донякъде му попречи да си улесни задачата.
Основни изпълнители също не бяха на обичайното си високо ниво, но ако приемем, че мюсюлманските пости се отразяват на физическото състояние на Акрам Бурас и Мазир Сула, къде бяха другите полеви играчи. Те трябваше да компенсират и да помогнат на Левски да е по-опасен и непредсказуем, но не се получи.
Отделно „сините“ задържаха прекалено много топката, въпреки че знаеха, че топката не трябва да се влачи, а да бъде в постоянно движение. Защото колкото по-бързо я разиграваш, толкова по-лесно и бързо ще стигнеш до противниковата врата. Там дори и да правиш грешки пред гола ще създаваш положения, ще притесняваш съперника и ще го принуждаваш да греши.
Левски не контролираше напълно и средата на терена. А след като не овладееш тази стратегическа зона и допълнително липсва рационалност, не можеш да напипаш игровия си ритъм и по-лесно допускаш грешки.
Ако се налага да обобщим, малко футбол от Левски, но един колкото красив, толкова и рядко срещан гол му донесе успеха. Тук задължително трябва да се отдаде заслуженото на капитана Георги Костадинов, тъй като, за да отбележиш подобно попадение, трябва да имаш самочувствието и качествата да го направиш.
Няма коментари.