Чужденец за националите? Загубеняк с голяма заплата

В последните седмици и месеци усилено се налага нормата, че националният отбор трябва да бъде воден от чуждестранен специалист. В момента начело е временният вариант Атанас Рибарски, заменил звучно провалилия се Александър Димитров. Назначаването на Димитров беше ясно от ден 1, че е невъобразима грешка, а съмненията за политическо влияние, макар че не се доказаха на 100%, изглеждат абсолютно пълноправни. Рибарски е симпатичен за неутралните фенове, отзивите от работата му навсякъде са положителни, но не е името, което ще тласне „лъвовете“ във вярната посока. Липсват му постижения, реноме, трофеи, опит… Младежките и юношеските тимове са неговият естествен пристан. За Димитров няма треньорски пристан, по-добре да е далеч от професията на национално ниво.
На българския национален отбор не му е нужен посредствен роден наставник като Димитров или чуждестранен треньор. „Трикольорите“ никога не са водени успешно от иностранец, каквото и да е струвало това във всеки аспект. Дори преболедуване с години, каквото и сега се случва. Последните опити с Младен Кръстаич и Лотар Матеус доказаха, че е безпредметно у нас да се викат чуждестранни наставници. И имайки предвид, че Матеус все пак е легендарно име, дори и работил малко като треньор. Кръстаич пък е позната за Балканите фигура, в никакъв случай анонимник, но среден като треньор. У нас и двамата се превърнаха в неудачници с огромни заплати.

Примерите с Левски, ЦСКА и Лудогорец, че видиш ли, там работили успешно европейски треньори, са просто неуместни. Езикът в националния тим е български, а климатът е изключително по-различен от този в грандовете, Разград или където и да било другаде. Другата „опорка“ с националните волейболни тимове също не изглежда добре сложена. Джанлоренцо Бленджини и Марчело Абонданца са реномирани специалисти на най-високо ниво, а Федерацията по волейбол ги финансира частно. За разликата в работата между волейбола и футбола няма смисъл да отваряме допълнителна глава. Класиранията (дори и при кризата във волейбола) говорят повече от достатъчно. България е фактор във волейбола – силен, слаб, но фактор – винаги и навсякъде. Във футбола сме прашлясъл и някога силен тим, живеещ със спомени от едно лято през 90-те.
Нито един чужденец не е в състояние да вдигне с магическа пръчка националния тим, когато за него няма готови футболисти. Викането на 29-30 годишни и тотално смачкани играчи определено пък е най-грешният възможен подход от всеки селекционер – българин, сърбин, испанец или какъвто ще е следващият начело на „трикольорите“. Подмладяване му е майката, гласи жаргонът в нашенския език. Именно и такива тънки фрази, максими и привички ясно показват посоката, която трябва да бъде подета на първо място от клубовете и всички футболни хора, след това и от БФС. Че управлението на Гонзо е абсолютен провал, това е ясно и на малките деца. Някогашният нападател се чуди как да угажда на всички, в същото време е негоден никому. Съдийската реформа претърпя крах, скандалите се вихрят един след друг, националите трупат срам след срам.
Мандатът на Георги Иванов вече е преполовен, до следващия редовен Конгрес остава година и малко. Изборът на клубовете отново ще определи дали „ще си играйкат на футбол“ и ще лъжат великата игра, или ще поискат кардинална реформа. Промяната винаги започва отвътре навън, а не обратното. С внос на треньор-чужденец ще замаскираме един проблем временно, докато раната продължава да гние.






























Няма коментари.