Автор: Ростислав Русев (списание „Спринт”) за Nostrabet
Снимки: „24 часа“
Това е история за саможертва и героизъм, за силата на волята и сърцата. И за вдъхновението. В общи линии е известна, но трябва всяка година да я преразказваме, кой както я е чувал или чел. Растат млади и нека те знаят какви мъже са обличали синята фланелка и какво е футболът. В крайна сметка – и че в България, напук на обърканите времена, се раждат ярки личности. Да знаят също как никнат чудесата, победите и как се става шампион.
Днес се навършват 14 години от последната титла на Левски. В нервен мач на стадион „Георги Аспарухов” Владимир Гаджев тресна една топка в 74-ата минута за 1:1 с „Миньор”. Малко след края дойде вест от Ловеч – ЦСКА падна с 0:1. Левски шампион! На 31 май 2009 г. „сините” станаха недостижими на върха кръг преди края на първенството.
Няколко седмици по-рано Левски обаче изоставаше с 4 точки от ЦСКА. Но имаше Георги Иванов, всеизвестния Гонзо. И други корави мъже имаше, включително за треньор.
На 26 април Георги счупи скула в 10-ата минута на мача с „Беласица” (7:1 в Петрич) и напусна терена. Лекарите забраниха да тренира и играе. Но Гонзо сложи „маската на Зоро” (която днес е в клубния музей) и излезе в следващия шампионатен двубой – срещу „Сливен” на „Герена” на 3 май в 25-ия кръг от общо 30.
Асът заби единствения гол в 72-ата минута. Обаче получи 3-сантиметрово разкъсване на мускул на десния прасец. Дори при изчерпаното право на смени можеше да излезе от терена- Но остана – преднината беше крехка, мачът се оказа труден, един допуснат гол означаваше изпаряване на мечтата за злато. До края деветката ходеше около центъра и казваше на съотборниците какво да правят – стана треньор насред игрището. Тръгна си с патерици от „Герена”.
На другия ден диагнозата се потвърди. Явно – поне две-три седмици извън терена. А идваше решаващо вечно дерби след дни, на 9 май.
Надеждата за треньора Емил Велев? „Дано Гонзо е поне на пейката. И като видят, че е там, футболистите да играят със същото настроение, все едно е вътре при тях.”
Успоредно Христо Йовов, друг лидер, получи разтежение в областта на аддукторите при 0:1 в полуфинала с „Пирин” за купата на 29 април. Гонзо не игра в Благоевград заради скулата. Честно признато, отборът не изглеждаше във форма и с ветераните, губеше точки, печелеше трудно, но трябваше да се хвърли в шампионски мач без двамата. Те изобщо не тренираха.
Изведнъж Георги изчезна от София. Някои медии „хвърляха боб” – ще играе (познавайки нрава на звездата). Повечето констатираха очевидния медицински факт – няма как да играе.
А Гонзо го няма. Не е добре да се тормози спортист в подобно положение, но не издържах и позвъних на футболиста. Оказа се в Сърбия, при лечителката Мариана Ковачевич с надежда за чудо.
Сега… Георги може и да се разсърди, но децата трябва да знаят. Чух отсреща: „Болиии, човек, много боли…”
Невъзможно е да се предаде с думи как гласът на волеви мъжага скърца от болка. Гонзо беше измъчен до стон от процедури с ток, някакви плаценти.
Но припряно започна да реди: „Аз ще играя, ще играя, ще видиш, ще играя!”
Звучеше като заклинание, спонтанно и автоматично повтаряно, за да доубеди човек себе си, че е възможно невъзможното..
„Как ще играеш?! Не върши глупости, гледай си здравето, колко мачове още те чакат… Ще се оправят момчетата и без теб.”
„Аз ще играя! Ще видиш! Ще играя!”
Няколко думи на най-добри пожелания и го оставих на мира. Простете за личните моменти, не е професионално, но трябва да се опише по-добре. Бях смразен, изтръпнал от досега с опит за победа над съдбата. И от съчувствие, да, бяха велики мигове, но и твърде тъжни.
Не написах по темата във вестник „Труд”, въпреки че много обичахме да сме първи и единствени в бомбастичните новини. Нямаше да е честно към Георги. А и не вярвах, че ще играе, не беше възможно. Да, знам, и на патерици ще излезе на терена, но все си мислех, че ще го спрат. Просто такива чудеса не са известни във футбола и в медицината.
Вън от групата за мача останаха Гонзо, Йовов и другият ветеран Георги Петков (с трайна контузия в рамото).
Сутринта на 9 май Георги декларира пред фактори в клуба, че ще играе. Отвърнаха му – лекарите да решават (по-скоро си мислеха май за доктор психиатър). По обед същото намерение обяви Йовов. Опитаха се да ги спрат.
Отборът беше оклюман. Треньорът Емил Велев правеше състава с Георги Христов за деветка и Зе Суариш за дясно крило – без лидерите.
Започна тактическият разбор в съблекалнята – без двамата най-големи в състава, без вождовете в играта и в духа на отбора.
Следва разказ на човек от щаба, чието име остава зад кулисите, защото е споделено в личен разговор: „Гледам играчите – с наведени глави, зяпат някъде в краката си, никакъв живец. Смачкани… Стана ми ясно – ще се пада, изпуснахме сезона. Говори Велев, обяснява и изведнъж някой блъска вратата и влиза. Гонзо! Наперен, надъхан, както си го знаем. И казва: „Тренер, аз ще играя. Добре съм.” Зад рамото му излиза Йовов и той казва: „И аз ще играя!”. Футболистите изведнъж… Вдигнаха глави, очите им заблестяха, изправиха се, стегнаха се. Биткаджии! Ей така за секунди се получи. Стана ми ясно – ще бием. Да знаеш, пак Гонзо спечели мач с ЦСКА… Това беше повече от гол.”
Може само да се предполага какъв е бил ефектът у „червените” от появата с капитанската лента на голмайстор №1 в историята на вечното дерби и Йовов в тунела към терена. Но явно не е бил положителен. „Синята” публика виеше от възторг при вида на отписаните.
В 11-тата минута Гонзо скочи за висока топка и при стъпването на игрището спря. След малко суматоха пое към съблекалнята в 15-тата. Леле, какви овации устроиха „сините”. Оказаха се последните аплодисменти за футболиста Георги Иванов. Легендата не игра повече, но и приключи легендарно.
Болният крак всъщност издържа, поне десетина минути издържа. Нападателят не получи усложнение на контузията, а скъса връзки на здравия крак, който товареше доста повече, за да пази прасеца на другия.
Йовов издържа до 28-мата минута.
„…абсолютната грешка да се рискува здравето на Георги Иванов и Христо Йовов…”, написа сайт.
Не беше грешка. Футболът не се играе само с тела. Не беше грешка, а изключителен, вдъхновяващ и накланящ везните ход, дори с нахлуването на двамата в съблекалнята. Беше саможертва в името на победата и титлата. Рискуваш тялото, за да заредиш душите.
Да, с Георги и Христо на терена Левски играеше кажи-речи с 9 човека и отстъпваше. След тяхното излизане „сините” овладяха мача, включително с тактика. Бяха вдъхновени, умни, уверени и стръвни. Заредени бяха. Но без влизането на двамата асове, без примера им за всеотдайност – кой знае…
Поклон пред Емил Велев, последния шампионски треньор на Левски. Който имаше щастието да работи с мъже и левскари като Георги Иванов и Христо Йовов.
Не по ирония, а някак по правило на съдбата сменилите ветераните футболисти решиха мача. Зе подаде на Христов за 1:0 в 36-тата минута и сам вкара за 2:0 в 58-мата. Четири кръга преди края Левски изоставаше вече само с една точка. Последваха грешки на сломения духом ЦСКА и мощ от вдигнатия духом „син” отбор, макар и без някои лидери.
И още – детайл, малък, но всъщност голям. Подобно видяхме във финала на Евро 2016 от Кристиано Роналдо. Великият португалец напусна в 8-мата минута поради контузия и се настани на скамейката. Два часа нататък скачаше и даваше указания повече от треньора, гореше в играта повече от футболистите, зареждаше отбора на терена със своята енергия повече от публиката. Вдъхновяваше. Португалия победи фаворита Франция с 1:0 след гол в продълженията.
Седем години по-рано Гонзо правеше същото от скамейката след смяната. Христов вкара за 1:0, разбута бързащите да го поздравят и изтича към пейката. Там прегърна капитана. Един жест на почит и признание олицетвори паметната история.
Скоро Гонзо каза „край” и сподели: „Можех да поиграя още 1-2 години на същото ниво, чувствах сили, пък и добър сезон направих. Обаче сега – осем или девет месеца възстановяване, ще натежа, трябва след другите да правя физическата подготовка през февурари-март догодина, отиде целия сезон. Вече съм на почти 33 години…”
През юли 6-кратният шампион и автор на 135 гола в синьо стана директор на „Герена”.
Мина време и заяви: „Никога не съм съжалявал за участието ми в мача. Беше мой избор. Не бях готов за игра, но постъпих правилно. Вярно, платих висока цена, обаче всеки си носи отговорност. За две седмици сам се ликвидирах за футбола. Счупих скулата и не трябваше да тренирам около 40 дни, а влязох в игра още на седмия. И скъсах 3 сантиметра от прасеца. Отидох в Сърбия, защото тази жена лепи мускули. Беше доста експериментално. Накрая скъсах кръстни връзки. Рискувах заради хората, които ме обичат, не заради себе си.”
Усетихте ли подробност – Гонзо играеше в периода без тренировки, което професионалистите добре знаят какво означава. За тренировки не ставаше, но за мачове ставаше.
Не е идеален Георги, както и ние с вас не сме. Но той е пример. А историята от последната шампионска победа на Левски е най-яркият пример за героизъм, себеотрицание и саможертва във футбола, който… не знам… напишете в коментарите подобна случка. Трябва да има. Спортът е трудна работа, а най-труднота е да бъдеш шампион – не само по игра, а и по душа.
Моля ви, разпространето текста из социалните мрежи. Нека децата четат какви истински неща стават във футбола, какви мъже има там. И някак с по-изправени глави да бъдем българи и да обичаме играта.
Няма коментари.