Защо България не може да открие правилния селекционер?

Националният отбор на България отново си търси нов селекционер… След 677 дни начело, толкова продължи периодът на Илиан Илиев, наставникът на Черно море официално напусна поста си по-рано тази седмица след двете поредни загуби с 0:3 от европейския шампион Испания и Грузия.

От времето на Петър Хубчев обаче насам никой треньор не бе задържал толкова дълго поста. Самият Хубчев водеше тима 956 дни, преди да се насочи към Левски, а след неговото напускане петима различни специалисти се изредиха начело на държавния тим. Най-дълго от тях – Ясен Петров, който остана 507 дни и ръководи отбора в 17 мача, с един по-малко от Илиев.

Илиев обаче приключи мандата си със средно по една точка на мач – показател, идентичен с този на предшественицика му Младен Кръстаич. В баланса му личат три победи и шест загуби, също като при сърбина, но с повече равенства – цели девет. Кръстаич остави България в серия от девет мача без победа, докато Илиев спря тази негативна поредица на седмия двубой.

Българският футбол между спомените и реалността

Днешната констатация е ясна – липсват качествени футболисти. А усещането за безизходица се засилва още повече, когато националният тим играе пред празни или „чуждопоклонни“ трибуни, както срещу Испания. Контрастът с миналото е болезнен. Някога Националният стадион „Васил Левски“ бе крепост, от която и най-големите звезди на световния футбол си тръгваха победени. Гостуването в София се считаше за тежко изпитание, а противниците пристигаха с мисълта, че точките няма да дойдат лесно.

Но футболистите се изграждат именно от треньорите – те ги намират, оформят и развиват. През осемте и деветдесетте години на XX-и век България имаше редица класни специалисти. Тогава националният отбор бе воден от Атанас Пържелов, в ЦСКА твореше ненадминатият Аспарух Никодимов, а Левски разчиташе на Христо Младенов, класирал България на Мондиал 1974. Славия бе под ръководството на големия Манол Манолов, а треньорският елит се допълваше от Васил Методиев и Иван Вуцов. В същия период започнаха и успешните пътища на Димитър Пенев, Христо Бонев и други. Това бе поколение наставници, изградено върху здрава база от таланти, произведени в цялата страна.

Кризата в треньорската професия

Днес ситуацията е коренно различна. България разполага с немалко специалисти с „Про лиценз“, но значителна част от тях не я практикуват по различни причини. Износ на треньори почти липсва – единствено Станимир Стоилов и Ивайло Петев работят зад граница. Във водещите ни тимове Лудогорец, Левски и ЦСКА постовете са поверени на чужденци, а подобна е картината и в други клубове от елита. Родните специалисти, където и да работят те, се чувстват несигурни – често без гаранции, каквито чужденците получават.

Младата вълна трудно оправдава очакванията. Пример за това е Александър Томаш, който разполагаше с всички условия за прогрес, но не успя да ги използва. Нереалистичната самооценка и липсата на резултати поставиха под съмнение потенциала му, а подобни случаи подкопават доверието към цялата гилдия. Все повече собственици на клубове се ориентират към чужди специалисти, убедени, че местните не могат да предложат необходимото качество.

Новото поколение треньори

Въпреки трудностите, няколко имена се очертават като перспективни. Илиан Илиев продължава да бъде лидер сред тях, макар бъдещето му да е обвързано единствено с Черно море – клуб с ясна идентичност, но и с лимитиран потенциал. Станислав Генчев показа качества, но колебанията му в Левски и Ботев Пловдив оставиха въпросителни. Александър Тунчев е сред най-обещаващите – с европейска визитка и възможност да стане Треньор на годината след успехите в Арда, но не е сигурно, че е готов за националния тим. Христо Янев също е във възход в Ботев Враца, като от години е на сцената и вече е печелил Купата на България с ЦСКА.

Интересен е и случаят на Иван Стоянов в ЦСКА 1948. За разлика от многословните си колеги, той предпочита да говори чрез резултатите. Промяната в облика на тима през този сезон е показателна, макар несигурността около поста да остава заради честата смяна на треньори в Бистрица. Опитните Димитър Димитров-Херо, Стамен Белчев и Николай Киров пък са вече утвърдени имена, но с ограничена роля извън местната сцена.

Потенциал в долните дивизии

Във Втора лига също има обещаващи специалисти – Георги Чиликов, Владимир Манчев, Емануил Луканов, Ангел Стойков, Борислав Кьосев, Иван Иванов, Танчо Калпаков и други. Тяхната работа обаче се сблъсква с хроничния проблем – ниското качество на футболния материал. Недостатъчното развитие на детско-юношеските школи, високите такси и липсата на дългосрочна стратегия правят задачата им почти невъзможна.

Заключение

Настоящето показва сериозен недостиг на класни играчи и треньори, а липсата на дългосрочна стратегия продължава да подкопава системата. За да има шанс националният отбор да се върне на европейската карта, са нужни не само структурни промени и инвестиции в школите, но и смелост от младите специалисти да излязат от зоната на комфорт и да наложат нови идеи.

Ако младото поколение специалисти не използва шансовете си и не се освободи от комплексите на предшествениците си, бъдещето на националния отбор и клубния футбол ще остане мрачно. Време е да се търси реална промяна – в подготовката, в мисленето и в доверието към родните кадри. Само тогава може да се очаква пробив, който да прекъсне дългогодишния застой и да върне надеждата в българския футбол.