В България обичаме да се отъждествяваме с успехите на наши сънародници като Карлос Насар в щангите или волейболистите ни на Световното първенство. Сякаш ние им вдигаме килограмите и им насочаваме сервисите. Със загубите обаче нямаме нищо общо! Когато националният отбор по футбол пада, повсеместно целият народ бяга от отговорност. Такова е мисленето. Те са бездушни, те са посмешище.
Къде бяха същите онези политици и „големци“ в костюми пред главния вход на Националния стадион „Васил Левски“ след 1:6 с Турция? Свикнахме да ги виждаме през годините да се изнизват със затъмнените си джипове през изхода за линейки! Редовият фен също не бива да бяга от отговорност. Всички сме виновни за положението ни. Контрастът между гордостта и лицемерието на спортната ни публика е невиждан по света.
Нима има човек, който не разполага с роднина или познат, извъртял някой друг номер, за да се облагодетелства? Масово българинът вместо да спре „схемаджиите“ цъка с уста завистливо, че не е успял той да се дореди първи за парче от пая. Всяко заплащане на „такса участие“ на детето в школата по футбол е пирон в ковчега на най-великата игра. А след време същите тези хора, които са си плащали, за да гледат децата им в мачове, се оплакват защо нямаме национален отбор!
Но да се върнем към ръководителите, които се избиват да се снимат с Насар и волейболистите на летище „Васил Левски“ в София. След това изписват дълги романи в социалните мрежи, изпълнени с помпозни хвалебствени слова. Викат ги за „награждавания“ с почетни плакети. Сякаш Александър Николов вечер си слага на масата парче пластмаса от поредния държавен чиновник. Когато трябва да се инвестира в спорта, пари няма. Защото „схемаджиите“, на които завиждаме, са ги пренасочили към други места. Някои от спортистите ни обаче постигат успехи, въпреки системата. А пък след това политиците се изтрепват да си приписват заслугите.
Как пък никой не си приписа отговорността за позорния ни футбол. Тази колективна амнезия е стара българска болест – да се припознаваме към успеха, но да се разграничаваме от провала. Да си направим снимка с медалите, но да крием лицето, когато падат нашите. Футболът е най-лесната мишена. Там сме на дъното в момента, а отгоре е удобно да се хвърлят камъни. Но истината е, че националният отбор не е някакъв отделен организъм от нашето общество – той е огледалото му. Ако там няма вяра, дух и ред, значи ги няма и у нас самите!
Ако приемаме Насар за „нашето момче“, трябва да приемем и футболистите за „наши“. Българинът има навика да се чувства собственик на успехите и съдия на провалите. Тупа се в гърдите при победа. На загубилите пък се избива да качва подигравателни колажи в социалните мрежи. Ако искаме да сме народ, който се гордее с успехите си, трябва първо да сме народ, който не се срамува от пораженията си. Вместо това ние вдигаме ръце и казваме „не следя националния отбор, защото постоянно се излага“.
Медалите са наши. Сълзите – чужди. Друг е въпросът с какви очи футболните ръководители също „ритат“ падналите на земята футболисти, след като именно те са отговорни за положението им?
Няма коментари.