Бившият вратар Радостин Станев празнува днес 50-годишен юбилей. Израснал в Спартак Варна, той пази също на ЦСКА и Локомотив София, преди да излезе на гурбет. Кариерата му зад граница започва в Легия Варшава и продължава в още три други клуба.
След като окачва обувките на пирона, Радо става треньор на вратари, като през последните година създава неизменно такива в Славия. Пред Nostrabet.com Станев се връща към най-приятните си моменти на терена.
Радостине, как се запалихте по футбола?
– Запалиха ме татко и дядо, Бог да ги прости. Те бяха големи спартаклии. Като дете ритах на стадиона в „Младост“ и двора на училище „Гео Милев“, а когато бях в първи клас, татко ме заведе на стадиона на Спартак. Започнаха в децата на Спартак на „Локомотив“, но успоредно с това тренирах и лека атлетика. Благодарение на нея подобрих координацията и бързината си. В пети клас издържах изпитите за Спортното училище „Георги Бенковски“ и продължих с ученето и футбола в него.
Кои треньори в децата и юношите имаха най-голяма заслуга за Вашето развитие?
– Това са Петър Андреев, Румен Димов, Иван Филипов, Мир на праха му, и Тодор Попов. Спомням си, че веднъж с подрастващите на Спартак участвахме на турнир във Финландия и спечелихме златни медали под ръководството на Филипов. Даже легендата на Спартак Илия Кирчев, Да почива в мир, беше в самолета, с който летяхме от Варна до Москва и Санкт Петербург, а оттам хванахме влака за Турку. Биехме наред в надпреварата, включително и на финала срещу сериозния отбор на Спартак Москва.
Какво помните от дебюта си за мъжете на Спартак Варна?
– Аз като най-малък си чаках реда. През есента на 1995-а Спартак не тръгна по най-добрия начин, и дойде мачът за Купата в Чирпан. Там Тенчо Тенев беше изградил силен тим. Никола Христов ме пусна за първи път титуляр и ние победихме с 1:0. Аз спасих всчико, спасих дори и дузпа. После вече започнах да пазя и в първенството. В първата ми среща спечелихме у дома с 2:0 срещу Шумен с Пламен Гетов в състава, а след това взехме още четири поредни победи – срещу Ботев с 3:1 в Пловдив, Левски Кюстендил 2:1, като гости на Монтана с 3:2 и срещу Спартак Пловдив с 8:1. Помня, че когато започнах да пазя в петия кръг, бяхме предпоследни, а впоследствие се изкачихме до петото място. Разбира се, заслугата не беше само моя, тъй като имахме много силен отбор.
Две години по-късно под ръководството на Ферарио Спасов правите впечатляващ старт.
– Спомням си, разбира се. Взехме пет победи в първите шест кръга и бяхме в челото. Бихме Славия, с треньор Наско Сираков, в София, прекъснахме и серията от 33 години без победа над ЦСКА. Надделяхме срещу армейците с 2:1 у дома, като това бе мачът с най-много публика, пред която съм играл на стадион „Спартак“. Беше четвъртък, работен ден, но стадионът се пукаше по шефовете. И не само тогава. Разполагахме със страхотен отбор и играехме пред пълни трибуни. За съжаление Ферарио, Бог да го прости, се прибра в Ловеч.
Няколко месеца по-късно обаче го наследява Димитър Пенев. Защо се разминавате с него?
– Той пое Спартак в началото на януари 1998-а, когато вече Николай Ишков, Бог да го прости, ме бе продал на ЦСКА. Пазих на армейците един полусезон, преди Николай Гигов да плати клаузата за освобождаването ми в договора и да премина в Локомотив София. Да напусна ЦСКА обаче, бе една от моите две големи грешки във футбола. Втората допуснах, като си тръгнах от Легия Варшава. Това са два страхотни клуба, със сериозна история и амбиции, но аз и в двата случая се полакомих за повече пари, няма какво да го крия. Макар че втория път имах и основателна причина.
Не опитаха ли да Ви убедят да останете в ЦСКА?
– Вижте, освен мен напуснаха и други играчи, като Добри Митов, Толята Нанков, Ивайло Андонов, Адалберт Зафиров. Помня, че Илия Павлов имаше проблеми и след като се раздели с треньора Георги Василев, върна начело на ЦСКА Димитър Пенев. А той продължи да налага млади играчи, сред които Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов.
Георги Василев пое Локомотив и много настояваше да ме вземе. В крайна сметка успя, но за да се случи това, си развалих отношенията с мениджъра ми Лъчо Танев. Истината е, че не исках да си тръгвам от ЦСКА, но той ми каза, че е мой агент и ще правя това, което ми каже, иначе ще си имам проблеми. Така ме принуди да отида в Локо София, въпреки че исках много да остана в ЦСКА. Методи Деянов и Милен Петков дори ме попитаха: Един път се идва в ЦСКА, защо си тръгваш? Това обаче не зависеше от мен. Да, условията в Локомотив бяха по-добри, но за мен това не беше важно в случая.
Какъв беше престоят Ви в Легия Варшава?
– Изключително успешен за мен. Пазих редовно една година и половина, като през този период станахме шампиони и взехме Купата на Полша. Играхме също в Шампионска лига и Лига Европа. След като отстранихме Вардар, се изправихме срещу Барселона в квалификации в най-комерсиалния турнир. На „Камп Ноу“ изгубихме с 0:3, след като головете вкараха Франк Де Бур, Рикелме и Филип Коку. Във Варшава пък Гайска Мендиета ме преодоля от дузпа за минималния им успех. Силно играх също срещу Херта и Хамбургер, а Утрехт ги пребихме с общ резултат 7:2. Срещу Шалке 04 пък също се представихме достойно – 0:0 и загуба с 2:3 в Германия. И както всичко беше наред, изведнъж се появи и проблем. Той възникна по време на сериозни разговори за преминаването ми в Спартак Москва. Откупната ми клауза бе 500 000 марки, но трансферът се провали, след като бяха поискани един милион за правата ми. Тогава ме представляваше Джовани Бекали, мениджърът на Хаджи и Попсеку. Аз се нервирах и му казах, че отивам напук в Шинник Ярославлъ, тъй като отказаха да ме продадат на Спартак за фиксираната в договора ми сума и поискаха един милион през главата ми.
Как се справяхте с трудните условия в Русия?
– В Шинник имах прекрасни три години, въпреки че бе тежко, тъй като разстоянията са големи и пътувахме само със самолет за мачовете. Но пък в замяна отборът ни бе силен и губернаторът даваше добри пари. Завършвахме редовно пети или шести в елита, веднага след московските клубове.
Защо избрахте румънския Насионал за следващ Ваш клуб?
– Изкарах в Насионал почти две години, докато опитвах да разреша здравословни проблеми. Беше ми удобно, тъй градът бе близко до Варна, само на 250 км, а във Варна беше малката ми дъщеря. Условията също бяха добри. После пазих една година на Арис Лимасол и един сезон на Локомотив Мездра. В Мездра отидох заради амбициозния проект „Надин“ и там приключих с футбола. За съжалание, отново се появиха проблеми с бъбреците ми и постоянно ми поставяха инжекции. Нямах друг избор, освен да спра с играта, въпреки че бях в силата си и можех да остана на вратата още няколко години.
Как решихте да тренирате вратари и как приемате мнението на Владо Стоянов, че сте най-добрият в работата си у нас?
– Това умея да правя най-добре и с това исках да се занимавам. Започнах във Вихрен при Коко Динев, после бях две години в Локо Пловдив, малко и в Локо Сф, един сезон в ЦСКА и една година в юношеския национален тим. След това отидох в Славия по покана на старши треньора Иван Колев и със съгласието на Венци Стефанов. На Владо Стоянов му благодаря за оценката, но аз просто се старая да си върша работата, както и други мои колеги го правят много добре, тъй като искаме да изграждаме добри вратари.
Вие, доста такива изградихте в Славия, като последният от тях е Светослав Вуцов?
– Младите вратари изискват специално внимание и не е лесно. Аз се радвам, че работя в изряден клуб като Славия, в който всички около мен са точни хора и добри професионалисти. Славия е уникално място за работа, работи се с млади и перспективни състезатели, което ми дава стимул да развивам качествата на вратари и след като ги изградя, да им се радвам. Не мога обаче да повярвам, че толкова години съм треньор в Славия, вече станаха единадесет.
Съжалявате ли за нещо, което не успяхте да постигнете като футболист?
– Винаги може повече, но аз съм доволен, че направих една добра кариера и оставих следа. Имах много хубави моменти, стигнах и до Шампионска лига, и до националния отбор на България. Така че не бива да съм максималист. Ако трябва обаче да съжалявам за нещо, това е, че татко почина твърде млад и не може да се порадва на успехите ми и внуците си. Съжалявам още, че здравословни проблеми ме вадиха перманентно от игра и ме пречиха в тренировките. Заради хлеботромбоза например 8 месеца не пазих в Русия, но явно така е било отредено да се случи. Аз обаче съм благодарен на всички мои треньори и всички съотборници. Най-вече на всички в родния ми Спартак. Защото в него се изградих като играч и човек, и той е детската ми любов. Мине ли някой през нашия Спартак, изпитва цял живот една обич и въпреки че е орисан да преминава и през тежки моменти, е научен да се променя и да преодолява предизвикателствата.
Радо, коя е най-голямата Ви победа?
– Без да се замисля, това е семейството. То винаги е било най-важно за мен и и е опората в живота. Благодарен съм на бившата ми съпруга Петя, че ми роди две прекрасни дъщери, благодарен съм и на настоящата ми жена Магдалена, че ми роди момче, което вече е на две години и половина, и че подкрепя във всяко едно начинание. Радвам се, че имам страхотно семейство, че любимите ми хора са близо до мен и ме стимулират да ги подкрепям във всичко, когато имат нужда. Трите ми деца ме правят безкрайно щастливи и са най-хубавото ми нещо. Всеки ден говоря с тях, и мотивирам порасналите ми дъщери да се реализират в живота и да постигнат повече от мен. Не на последно място съм благодарен и задължен и на майка ми, която винаги е бил за мен и ме е подкрепяла.
Какъв ще е Вашият тост на юбилея?
– Здраве и бъдещи успехи, за мен и за най-близките ми хора. Да си задържа моята работа и да имам амбиции да успявам още със Славия. А на моя Спартак Варна пожелавам да намери точния човек, за да върви нагоре и повече да няма трудни моменти.
Няма коментари.