Футболът се завърна у дома. Или поне Купата на европейските шампиони (сега Шампионска лига). Това се случи в редакцията на френския спортен вестник L’Équipe на улица „Фобур-Монмартр“ в центъра на Париж, където състезанието бе създадено през 1954-а година. Градът е домакин на първия финал и още пет след него, но трофеят никога не се бе връщал в Париж по заслуги.
Пари Сен Жермен още не съществуваше тогава, той бе създаден 16 години по-късно. Но представянето в събота срещу Интер (5:0) бе точно това, за което авторите на идеята за турнира можеха само да мечтаят. В мач, който на теория трябваше да противопостави два равностойни съперника, се превърна в тотална демонстрация на превъзходство – резултатът отрази разликата в класите. Реферът дори не добави продължение, като жест на съчувствие, което само подчертава унижението.
Нямаше съмнение, че отборът на Луис Енрике ще контролира притежанието, а Интер ще разчита на контри. Проблемът за италианците бе, че при всяка грешка в първоначалния пас от дълбочина, нещо необичайно често срещано в този мач, следваше нова вълна от атаки на ПСЖ, водена от интензивна преса и вариативност в нападение.
Парижани демонстрираха най-добрата си версия – балансирана, организирана, но с нужната креативност. Дезире Дуе стартира вдясно, но често сменяше фланга. Усман Дембеле играеше и централно, и по фланговете. Най-изненадващото бе ролята на Ашраф Хакими – номинален десен бек, но реализира първия гол като нападател и завърши полувремето, пресичайки играта до ъгловото флагче отляво.
Фактът, че именно Хакими откри резултата, имаше символично значение. Първо, въпреки отсъствието на звезди като Лионел Меси, Неймар и Килиан Мбапе, ПСЖ продължава да разполага с много класни футболисти, привлечени от водещи европейски клубове. Реакцията на мароканеца, сдържано празнуване, напомни, че бе взет именно от Интер.
Второ, „нерадзурите“ изпитват сериозни трудности срещу атакуващи бекове, а тяхната формация 3-5-2 често оставя тези зони уязвими. Именно с воле от подобна позиция Ерик Гарсия от Барселона вкара на Интер в полуфинала – сигнал, който не бе разчетен.
Трето, Хакими често е възприеман като слабост в отбраната на ПСЖ заради склонността си към атаката, по подобие на Трент Александър-Арнолд, който вече премина от Ливърпул в Реал Мадрид. Планът на Интер бе Федерико Димарко да атакува зоната зад него. Но единствената грешка на Димарко бе фатална и остави Хакими в редовна позиция за откриващия гол. Всички останали включвания на мароканеца в предни позиции или завършваха с неточност, или спирани заради засада.
Представянето на Интер като цяло обаче бе катастрофално. Липсваше синхрон между изграждането на атаките и изпълнението им. Димарко и Алесандро Бастони преекспонираха дългите подавания, а когато Маркюс Тюрам или Никола Барела получаваха топката, контролът им изневеряваше. Тюрам и Лаутаро Мартинес действат ефективно при комбинации в движение, но тук се видя, че отборът зависи твърде много от този модел.
Второто попадение бе обидно за отбор като Интер. Дензъл Дъмфрис изпрати дълъг тъч, отдясно по атаката, в наказателното поле, играчите на ПСЖ покриха зоните си, но играчите на „нерадзурите“ тотално сбъркаха и продължиха с безидейните топки. Дъмфрис центрира меко, рикошет позволи на Барела да се вкопчи в топката, но там идващия Уилиан Пачо я отне. Контраатаката бе логична и доведе до втория гол на Дуе след рикошет от Димарко, за когото полувремето бе кошмарно.
Дуе сложи точка на спора с третото попадение, изградено с техничен пета пас от Дембеле – отиграване, което Интер напразно се опитваше да копира цяла вечер. Топката попадна във Витиня, който, макар много рядко да го прави, се включи в предни позиции и асистира на Дуе. Скоро след това дойде четвърти гол – реализиран от Хвича Кварацхелия, който бе привлечен от Наполи през януари. Грузинецът, който ще вземе и медал заради титлата на партенопеите в Серия А, показа, че може да бъде полезен и в защита, спирайки пробиви на Ян Бисек и Дъмфрис – действия, немислими за предишни звезди на клуба.
Може би подобни заключения изглеждат преувеличени – ПСЖ все още разчита на играчи от световна класа. Джанлуиджи Донарума бе избран за №1 на ЕВРО 2020, а Фабиан Руис бе близо до отличието през 2024-а година, отстъпвайки само на Родри. С капитана Маркиньос, те са примери за футболисти, взети от водещи съперници в Серия А – Милан, Наполи и Рома.
Но футболът често изненадва – отборите понякога се подобряват без суперзвездите си. Дания триумфира на Европейското първенство през 1992-а година без Михаел Лаудруп, Испания прекрати дългогодишна суша през 2008-а година без Раул, а Тотнъм Хотспър спечели Лига Европа две години след раздялата с Хари Кейн. И ето – Мбапе премина в Реал Мадрид, само за да види бившия му тим да става европейски крал без него. Точно това се случи и със Златан Ибрахимович, който напусна Интер за Барселона през 2009-а година.
Последният пети гол бе просто символичен. 19-годишният Сени Маюлу е въплъщение на новата генерация на ПСЖ, а именно развитие на местни момчета. И той, също като Купата на европейските шампиони, е роден в Париж и отбеляза дебютното си попадение в турнира само две минути след появата си на терена, с което просто довърши окончателно съперника.
Използвана информация за материала: Майкъл Кокс, The Athletic
Няма коментари.