Българският национален отбор по футбол излиза тази вечер от 19:00 часа в ново изпитание, което за мнозина вече не носи дори очакване, а по-скоро тревога. На модерната „Тимсах Арена“ в Бурса, известна като „Крокодила“, е съоръжение, което символизира амбицията и мащаба на турския футбол и нашите ще се изправят срещу Турция. Именно съседите ни унижи в София с 6:1 преди месец. Тогава дори селекционерът им Винченцо Монтела се извини за погрома. Сега обаче подобна милост няма да има. Турците гонят целите си, а българският тим изглежда все по-загубен в собственото си безвремие.
Селекционерът Александър Димитров е изправен пред позната, но тежка реалност. Отново липсват ключови фигури, като контузени са Антон Недялков, Радослав Кирилов, Петко Христов и Станислав Иванов. Това допълнително свива и без това ограничените му опции. Това принуждава младите футболисти да поемат отговорност, която надхвърля опита им. Но в момент, когато самочувствието е разклатено, а увереността почти изчезнала, подобна мисия звучи повече като обречена, отколкото постижима.
Най-големият проблем за Димитров остава изборът на вратар. След скандала със Светослав Вуцов и последвалото му изваждане от състава, под рамката няма стабилност. Отсъстват още Димитър Шейтанов и Пламен Илиев, което оставя на треньора три възможности – опитният, но колеблив Димитър Митов, както още Алекс Божев и Димитър Евтимов. Логиката подсказва, че Митов ще започне, но формата му е под въпрос, а тежестта на мача е огромна. Въпросът не е кой ще пази, а дали изобщо някой може да спре предстоящата буря от атаки на Арда Гюлер, Кенан Йълдъз и Хакан Чалханоглу?
Истината е, че малцина в България вярват в нещо различно от нов разгром. Дори сред най-верните фенове липсва онзи наивен оптимизъм, който някога ни караше да чакаме чудеса. Очакванията днес са сведени до това колко ще загубим и дали все пак няма да отбележим някое случайно попадение. Тъжна реалност за страна, която някога бе символ на характер, борбеност и футболна култура.
Двубоят в Бурса, сам по себе си, няма съществено значение за класирането. Турция е сигурна за второто място, а България е закотвена на дъното. И все пак мачът има историческа тежест, защото ако не спечелим нито една точка в оставащите срещи с Турция и Грузия, ще повторим срама от 1934-а година, когато националният тим за първи и последен път приключи квалификации без нито един спечелен пункт.
Тогава, преди 91 години, България загуби от Унгария и Австрия с общ резултат 3:14, след което дори се отказа от реванш. Оттогава „лъвовете“ винаги успяваха да постигнат поне една победа или равенство. Днес обаче това изглежда почти непостигимо. В последните години националният тим се превърна в отражение на българския футбол – без идеи, без лидери, без вяра.
Неприятен завършек на квалификационните кампании България преживя и в Лигата на нациите през 2021-а година, когато под ръководството на Георги Дерменджиев националният отбор завърши предпоследен в група 4 на Лига „B“ в Лигата на нациите с едва две точки и изпаднахме в по-ниското ниво. По пътя към ЕВРО 2024 ситуацията не се промени. Тимът, воден от Младен Кръстаич, не успя да запише нито една победа, като в осемте си срещи регистрира четири равенства и четири загуби, което отново го остави на последното пето място. Това бе изключение в 91-годишната история на българските квалификации, през която „лъвовете“ винаги са постигали поне един успех.
Сегашният цикъл, започнат от Илиан Илиев и сега Александър Димитров, е просто продължение на тенденцията. Загуби от Ирландия в баражите на Лигата на нациите, равенства срещу Кипър и безпомощна игра срещу Гърция в контроли очертаха път, водещ право към ново дъно.
Това, което обаче изостря недоволството, не са само резултатите, а липсата на визия. Скандалът със Светослав Вуцов показа колко дълбоки са проблемите в комуникацията и дисциплината. А реакциите на треньора са смесица от оправдания и нелогични фрази. Това само потвърждава усещането за безизходица.
Димитров има договор до 2027-а година, но е очевидно, че при нови провали той няма да го изпълни докрай. И тук идва по-големият въпрос, защото дори и да си тръгне, какво следва? Проблемът не е само в треньора, а в цялата структура, която управлява българския футбол.
След изключително неуспешната и изпълнена със скандали ера на Борислав Михайлов, се появиха наченки, че изборът на Георги Иванов, може и да донесе ново начало. Но вместо промяна, настъпи още по-голяма дезориентация. Гонзо пое поста с обещания за нова енергия и модерно управление, но реалността показа друго – липса на стратегия, хаотични решения и неубедителни действия. Под негово ръководство БФС не само не намери път към възраждането, а задълбочи кризата.
Вместо да се говори за развитие на школите, за методика, за дългосрочен план, футболният съюз се занимава с оправдания, вътрешни спорове и лични конфликти. Стадионите са празни, ентусиазмът е изчезнал, а футболът, който някога събираше хората, днес ги отблъсква. Обикновеният фен вече не вярва нито в треньора, нито в играчите, нито в ръководството.
Последната победа, която предизвика истинска национална гордост, бе през 2017-а година – успехът с 2:0 над Нидерландия с два гола на Спас Делев. Оттогава мина почти десетилетие, а България няма дори подобие на герой, който да вдъхнови новото поколение.
Играчите изглеждат бездушни, а отношението им към националната кауза е плашещо равнодушно. Кирил Десподов, макар и капитан, често звучи уморено от постоянните въпроси „защо не вървят нещата“. Отговорът обаче е ясен, защото никой не знае накъде вървим.
В социалните мрежи и по трибуните се засилва вълната от недоволство срещу ръководството на БФС и лично срещу Георги Иванов. Хиляди привърженици настояват за оставката му и за цялостна промяна в управлението. Те не искат временен ефект, а нова философия – прозрачност, професионализъм, стратегическо мислене. Българският футбол има нужда от рестарт, не от козметични промени.
Докато в други държави изграждат системи, в които всяко дете знае какъв е пътят му до националния тим, у нас този път е разкъсан от безхаберие, липса на методика и сляпа амбиция за краткосрочни резултати. Футболът ни се задушава в собствената си посредственост, а ръководителите му изглеждат безсилни да променят това.
И все пак, тази вечер в Бурса, България отново ще излезе на терена. Може би ще загубим, може би ще вземем точка, но истинският мач вече не е на зеления килим. Той се играе зад кулисите – в кабинети, заседателни зали и решения, които определят бъдещето на спорта у нас. Ако Георги Иванов и екипът му продължат да управляват без посока, без прозрачност и без визия, тогава и последната искра надежда ще угасне.
Феновете заслужават не просто обяснения, а действия. България има нужда от национален отбор, който да се бори, да вдъхновява и да кара хората отново да вярват. Докато това не стане, нито треньорът, нито играчите ще могат да променят съдбата ни. Истинското спасение ще дойде, когато управлението на футбола ни спре да бъде поле за компромиси и започне отново да служи на играта.
Няма коментари.