Много тичане, много борба, тъчове, разправии. Това гледахме предимно във Вечното дерби. Ситуациите за гол бяха малко, както и чисто футболните изпълнения, но накрая по-ефективният спечели.
А относно лютото меле в началото на второто полувреме, при което имаше удари, бутане и блъскане от играчи на двата съперника, бих искал да припомня, че това при големите отбори рядко се случва. Рядко, тъй като там футболът е мисъл и философия, и е на по-високо ниво, докато у нас е на по-ниско ниво и оттук идват тези проблеми.
Като цяло Левски, въпреки че бе под нивото си след почивката, плати цената на една от малкото си колективни грешки, която обаче се оказа фатална.
Пасът от дълбочина завари неподготвен Майкон и закъснелия му шпагат не успя да попречи на Йоанис Питас. А след центрирането на кипъреца, с реакцията си закъсня и Кристиан Димитров, който не успя да изчисти добре топката.
Но сякаш най-странното в тази ситуация бе поведението на Асен Митков. След продаването към Питас, той вместо да тръгне след Джеймс Ето’о, незнайно защо остана да стои на центъра. Това позволи на камерунеца да се включи напред, да отиде до големия пеналт и да нанесе головия удар.
Така че, ако се налага да обобщим, в случая видяхме липса на преса от страна на Митков, и липса на покритие от Майкон и Димитров.
Иначе първото полувреме бе добро за Левски. Тогава неговите футболисти разиграваха добре топката, движеха се и имаха сили и енергия. „Сините“ стояха близо един до друг и бързо се прегрупирваха в двете фази.
Създадоха и някои положения, но не успяха да вкарат гол, тъй като все пак не разполагат с такъв тип нападател, който от три ситуации да реализира четири гола.
Най-близко до попадение бе Марин Петков, и ако се беше разписал, щеше да постави противника под огромно напрежение.
Направи впечатление също интересния начин, по който Левски се защитаваше за пореден път по идея на Хулио Веласкес. Бековете влизаха навътре, леко встрани от централни защитници. Пред тях бяха Георги Костадинов и Акрам Бурас, а още пред тях Асен Митков и Евертон Бала, и по крилата Марин Петков и Мустафа Сангаре.
Така се изграждаха едновременно шестоъгълник и трапец, които затваряха центъра на терена, а когато подопечните на Веласкес отнемаха кълбото, търсеха пространствата по фланговете за бързи атаки.
В първите 20 минути на второто полувреме обаче на играчите на Левски им паднаха силата и кондицията, и дадоха топката на съперника. „Сините“ започнаха да допускат и грешки, не бяха вече толкова активни, и футболистите на Христо Янев се възползваха от това. Те си подаваха топката и се придвижваха пакетно, като зарядът, желанието и стръвта при тях бяха по-големи.
„Червените“ направиха и доста фаулове, и със сериозни нарушения накъсаха играта и не даваха възможност на Левски да играе.
Отделно пък Веласкес закъсня със смените, тъй като се видя, че Костадинов, Митков и Бурас се умориха. Негативно се отрази и отсъствието на Радослав Кирилов, особено на остротата и импровизацията по левия фланг.
За финал обаче ще отбележа, че колкото и от поражението в този специален мач винаги да боли, шампионската титла все пак не се печели в дербитата.
Тя се печели в срещите с по-малките тимове и с постоянство на терена, защото един отбор е голям, когато от десет мача например спечели седем или осем, и загуби най-много един.
Хубавото за Левски е, че е на върха и продължава да зависи сам от себе си. След първото завъртане на първенството „сините“ взеха 11 победи от 15 мача, с което се доближават до казаното от мен по-горе за големите клубове, и имат комфортна преднина пред основния си опонент за златните медали.
Сега за Левски обаче ще бъде най-важно да спечели максимума от оставащите четири двубоя до Нова година. Обективно погледнато, 12 точки от гостуванията на Монтана, Славия и Спартак Варна и домакинството на Септември не е непостижима цел.
Няма коментари.