Едва ли през последните 14 години българският футбол е виждал период, в който Лудогорец да изглежда толкова уязвим. Хегемонът от Разград, свикнал да диктува темпото, да печели мачове по навик и да поддържа стандарт, към който останалите само се стремят, в момента преминава през очевадна игрова криза. Загубата с 4:5 от ЦСКА 1948 в Бистрица, допусната след поредна разпиляна защитна линия и липса на характер в ключови моменти, само затвърди усещането, че моделът, граден години наред, е в точка на прегряване.
А въпросите вече звучат ясно: нужна ли е смяна на треньора Руи Мота и това ли е сезонът, в който господството на „орлите“ най-сетне може да приключи, отваряйки пътя на Левски към титлата?
На пръв поглед причините могат да бъдат обяснени чрез трудния календар, дълги пътувания, два европейски двубоя, ротации, компромиси в избора на стартов състав. Да, това влияе, но не може да оправдае структурните проблеми в играта. Лудогорец в последните седмици загуби именно онези елементи, които най-много го отличаваха от останалите: контрол на темпото, доминация в прехода и увереност в последната третина. Отборът вече не изглежда способен да диктува ритъма на мача, а по-скоро реагира на съперника, което е необичайно за тим, свикнал да налага своето темпо.
В същото време не бива да се подценява и спадът във формата на играчи, които трябва да бъдат основите на този състав. Капитанът Антон Недялков и Бърнард Текпетей, които години наред определяха стабилността и интензитета на отбора, в момента не дават нужната тежест, спокойствие и лидерство. А липсата на адекватен заместник на продадения Якуб Пьотровски остави средата на терена не просто оголена, а без естествено ядро, което да организира темпото.
Срещу ЦСКА 1948, а и в други мачове като с Локомотив Пловдив, Левски и дори Спартак Варна, защитата бе разпокъсана, отстоянията между линиите твърде неустойчиви, а реакцията при втора топка много забавена. Системата на Руи Мота, в която отборът изнася топката и се защитава изглежда несинхронизирана. Липсва общата идея, липсва това, което години наред превръщаше Лудогорец в машина. Да се допускат пет гола в един двубой е изключение, което вече не изглежда като случайност. Черно море преди година победи с 4:0. Спартак Варна, Локомотив Пловдив, Левски, всички в определени моменти надиграха шампиона и го поставиха в ролята на догонващ. Това вече е тенденция.
Критиките към Руи Мота не идват само от резултатите. Те идват от усещането, че португалецът не успява да наложи ясен стил на игра на отбора. Нито изборът на стартов състав, нито корекциите в хода на мачовете, нито смяната на профила в атака показват последователност. Да, възможно е футболистите да изпълняват не напълно неговите идеи, но когато несигурността се повтаря седмица след седмица, това вече е проблем и поставя на преден некомпетентността на треньора.
Показателен е примерът с нападението. Да имаш сериозна конкуренция, дълбока пейка и различни профили нападатели, но да не успяваш да извлечеш резултат, говори за липса на ясна схема в атака. Ив Ерик Биле бе привлечен с очаквания да решава мачове, но показва липса на хладнокръвие. Други попълнения, като Ерик Маркуш, Кайо Видал, Филип Калоч, Матеус Машадо или не пасват на стила, или не вдигат нивото. Когато селекцията е по критерии, но играчите не се вписват, въпросът е: кой ги интегрира?
Това поставя Руи Мота под огромно напрежение. Лудогорец не е клуб на сантиментите. Там и треньор с требъл си тръгва, когато динамиката го изисква. Ако няма убедителна реакция преди зимата, решението може да дойде бързо.
Най-обезпокоителното обаче не е тактиката. Не са ротациите. Не са грешките в състава. Най-обезпокоителното е психологията. В Европа съдиите не позволяват темпото да се манипулира както у нас, и това се усеща. Някои играчи изглеждат така, сякаш са свикнали с друго отношение, друг тип привилегии, друг контекст. А когато вярваш, че правилата са различни „за теб“, губиш устойчивост и дисциплина. Това е по-скоро възпитателен проблем, отколкото спортен. Лудогорец изглежда изморен не физически, а ментално. Отборът сякаш носи тежестта на собствената си история.
Да се отписва обаче Лудогорец през октомври или ноември би било исторически неразумно. Имало е зими, в които разликата е била по-голяма, а пролетта всичко се е обръщалов негова полза. Отборът остава с качествен състав, с организирана структура и с опит, който никой друг в първенството няма.
Но тази година разликата е в друго. Левски изглежда различен: по-структуриран, по-осъзнат, по-зрял. Тимът на Хулио Веласкес играе с ясна философия, с увереност в дефанзивния блок, с логика в прехода и с футболисти, които знаят точно какво правят в зоните на терена. „Сините“ не блестят с нещо революционно, но печелят мачове, които преди губеха. И това е маркер за шампионски манталитет. С други думи за първи път от години Левски не просто чака Лудогорец да греши. Левски натиска. Левски диктува.
Ако Лудогорец не намери бързо решение, независимо дали това включва смяна на треньора, този сезон може наистина да се превърне в исторически. Не защото Лудогорец ще рухне, а защото за първи път някой изглежда достатъчно готов да го свали.
Игровата криза в Лудогорец не е инцидент. Тя е следствие от умора, липса на ясна атакуваща концепция, несинхронизирана защита и психологическо пренапрежение. Руи Мота е под натиск, и с основание. Дали ще остане, зависи от реакцията на терена в следващите седмици.
А дали хегемонията е към своя край? Този път за първи път от години това не звучи като риторичен въпрос. Това звучи като възможност. И Левски е този, който трябва да докаже, че е готов да я превърне в реалност.
Няма коментари.