Кабо Верде – малката островна държава в Атлантическия океан с население от едва 525 000 души, постигна това, за което България мечтае вече над четвърт век. След категорична победа с 3:0 срещу Есватини в Прая, островитяните се класираха за първи път в историята си на Световно първенство по футбол. Този успех, колкото исторически, толкова и символичен, извади на преден план контраста между една амбициозна нация с ограничени ресурси и една държава, някога известна с величие на световната сцена, днес превърнала се в сянка на собственото си минало.
Головете през второто полувреме на Дайлон Роша Ливраменто, Вили Семедо и 37-годишния ветеран Стопира не просто донесоха комфортен успех на Кабо Верде – те ознаменуваха кулминацията на един дългогодишен процес на изграждане и вяра. Победата осигури на отбора първото място в група „D“ на африканските квалификации, на четири точки пред Камерун – един от грандовете на континента, който завърши 0:0 у дома с Ангола.
Само преди седмица Кабо Верде изпусна шанса да се класира по-рано, след като завърши 3:3 с Либия, но в понеделник в Прая мечтата им стана реалност. Единствената им загуба в квалификациите беше с 1:4 в Камерун, но постоянството, характерът и колективната сила компенсираха всичко. Камерун, напротив, се спъна в равенства срещу Либия, Есватини и Ангола, както и в поражението си с 0:1 в Кабо Верде. Разликата между фаворит и аутсайдер се оказа не в качеството, а в желанието.
Така Кабо Верде стана втората най-малка нация в историята, класирала се на световно първенство, след Исландия през 2018-а година. А ако си припомним, „викингите“ тогава бяха символ на чудото – малка страна, но с огромен дух. Днес тази роля принадлежи на Кабо Верде – сбор от десет малки острова край западните брегове на Африка, който покори континента и излезе на световната сцена.
И точно тук започва болезненият паралел с България. Страната ни, която през 1994-а година беше четвърта в света, днес дори не може да помирише финалите на голям форум. От Мондиал ‘98 насам националният ни отбор неизменно отсъства от голямата сцена – пропуснати Световни и Европейски първенства (за последно през 2004-а година), разбити надежди и загубено самочувствие. България, някога уважаван съперник, днес се превърна в символ на посредственост.
Президентът на Българския футболен съюз Георги Иванов обобщи горчивата реалност с едно изречение: „С тези футболисти, без да искам да се обиждат, България няма никакъв шанс да се гордее с футбола си“.
Тези думи звучат не като критика, а като диагноза на системен срив, за който самият той е виновен. От школите, които не произвеждат таланти, през клубовете, заети с оцеляване, до федерацията, в която всеки един привърженик е изгубил доверие – всеки пласт на родния футбол е прояден от безпътица.
А Кабо Верде? Там има стратегия. Има последователност. Има цел. Националният им отбор е изграден основно от футболисти, родени или израснали в чужбина, но с корени в страната. Те идват от първенствата на Португалия, Турция, Кипър (бившият играч на Левски Гари Родригес), Израел, Унгария, Русия, Финландия, Ирландия, Саудитска Арабия, ОАЕ и дори България (вратарят на Монтана Марсио Роса и полузащитникът на Лудогорец Дерой Дуарте). Разпръснати по света, но обединени от националната кауза. Под ръководството на опитния треньор Бубиста, който е начело на тима от 2020-а година, този пъстър колектив се превърна в боеспособен тим с ясна идея как да играе, как да се развива и как да побеждава.
Капитанът Райън Мендес, който играе за турския втородивизионен Ъгдър, е символ на това поколение – лидер, който дава пример с постоянство и страст. С 21 гола в 85 мача той е голмайстор №1 в историята на страната. А зад него стоят футболисти като бившия играч на Манчестър Юнайтед Бебе, който днес носи екипа на испанския Ибиса.
Кабо Верде не е просто еднократна сензация. Те участват в четири от последните седем турнира за Купата на африканските нации, достигайки до четвъртфиналите през 2013-а и 2023-а година. В африканския футбол това вече не е „чудо“ – това е резултат от системна работа и изграждане на култура.
И колкото повече се вглеждаме в техния път, толкова по-ясно се очертава контрастът с българската действителност. Докато Кабо Верде гради и мечтае, България руши и се оправдава. Докато те успяват с минимални средства, ние се проваляме с далеч по-големи възможности.
Разликата не е в таланта. Разликата е в манталитета. Кабо Верде вярва в своята идея и работи за нея. България се лута между случайни решения и хаос. Кабо Верде търси играчи от цял свят и ги интегрира в националната система. България дори не успява да изгради таланти, а другите се губят в сивата зона на посредственото ни първенство.
Разширеният формат на Световното първенство през 2026-а година, когато 48 отбора ще се борят за световната титла, на теория би трябвало да увеличи шансовете ни. Но в реалността това е просто илюзия. Ако България продължи да стои в това състояние на безтегловност, дори и 64 отбора да участват, пак няма да се класираме. Защото проблемът не е в системата на квалификациите, а в системата на нашия футбол.
На фона на Кабо Верде, който се издигна благодарение на организация, дисциплина и национална кауза, България изглежда като страна, която просто е спряла да се интересува. Стадионите са празни, юношеските школи са занемарени, а доверието към националния отбор е изчезнало.
И все пак, именно постижението на Кабо Верде може да бъде урок. Те доказаха, че няма малки държави, има малки цели. Че когато футболът се прави с мисъл, дори нация с половин милион души може да победи Камерун, да загърби традиции и да заеме място сред най-добрите в света.
А ние? Ние все още живеем с призраците на САЩ ’94. Все още споменаваме Христо Стоичков, Йордан Лечков, Емил Костадинов и Димитър Пенев, вместо да градим нови герои. Но светът не чака. Африка, Азия, дори малките острови се развиват. Само България стои на едно място – неподготвена, разделена и без вяра.
Затова класирането на Кабо Верде не е просто футболна новина. Това е шамар за всички нас. За футболното ни общество, което приема посредствеността за норма. За управленците, които нямат визия. За играчите, които не вярват. И за феновете, които още чакат чудо.
След години на разруха, България има нужда не от оправдания, а от рестарт – морален, организационен и професионален. Защото, ако една държава от десет острова може да се класира за Световното първенство, няма какво да спре и нас – освен собствената ни апатия.
Кабо Верде направи онова, което ние не успяваме да направим от 1998-а година насам – даде на хората си надежда. А докато техните фенове празнуват по улиците на Прая, нашите продължават да се чудят кога България отново ще има причина да се гордее с футбола си.
И ако питате Георги Иванов, отговорът е прост и болезнен: „С тези футболисти – никога“.
Няма коментари.