Поражението на Левски с 0:2 срещу Славия в „Овча купел“ е много повече от обикновена шампионатна загуба. То оголи до болка слабости в управлението на състава, в тактическата подготовка и в психологическата устойчивост на отбора в ключови моменти. „Белите“ използваха максимално грешките на съперника и два пъти „сините „попаднаха в клопката по един елементарен начин.
През сезона Хулио Веласкес получи много суперлативи. В голямата си част те бяха напълно заслужени. Левски промени стила си, стана по-агресивен, по-дисциплиниран, по-компактен в двете фази на играта. Отборът изгради ясна идентичност и логична структура, а феновете с основание започнаха да мечтаят за титла. Именно затова настоящият провал тежи още повече, защото идва не в период на хаос и колебания, а в момент на видим възход и натрупана инерция.
Решението на Веласкес да излезе с осем промени в стартовия състав в толкова важен мач е най-меко казано странно. В условията на ожесточена битка, когато всяка точка е ценна, подобен ход изглежда повече като експеримент, отколкото като премислена ротация. Треньорът заложи на състав, който повече подхожда на двубой срещу аматьорския Витоша Бистрица следващата седмица за Купата на България, отколкото на тежко гостуване на традиционно един от най-неудобните съперници на Левски през последното десетилетие.
В титулярния състав се появиха играчи, които отдавна не бяха сред основните фигури, както и такива, поставени на нетипични позиции. Никола Серафимов започна на своето място в центъра на отбраната, но капитанът Вендерсон Цунами, Асен Митков, Оливер Камдем и Борислав Рупанов бяха хвърлени в мач с огромен залог, без да са изградили необходимия ритъм и увереност. Марин Петков беше използван на позиция, която не извлича максимума от качествата му. Фабио Лима отново получи шанс, въпреки че отдавна се поставя под въпрос както неговата форма, така и бъдещето му в клуба. В крайна сметка Левски започна двубоя с разпокъсан състав, в който липсваха ясен гръбнак и логична последователност между линиите.
Исторически мачовете между Левски и Славия никога не са били лесни за „сините“, особено в „Овча купел“. Това са двубои на нерви, в които всяка грешка се наказва. Именно в такъв контекст решението да се правят масирани ротации звучи като ход на инат, а не на прагматичен анализ. Когато преследваш титла и водиш в класирането, задачата не е да доказваш, че можеш да спечелиш с втория си състав, а да максимализираш вероятността да вземеш трите точки.
Първите 20 минути дадоха привидно спокойствие. Левски владееше инициативата, но без да създава наистина чисти положения. Изглеждаше, че отборът може да намери ритъма си с течение на времето, макар и с този експериментален състав. Всичко се промени след грубата грешка на Асен Митков, който бе поставен под прекомерен натиск в ситуация, за която не е подготвен. Оттам нататък последва автогол на Серафимов и психологическото рухване беше пълно. В рамките на няколко минути Левски не просто губеше резултатно, а изглеждаше разконцентриран, нервен и лишен от увереност.
Точно в такива моменти се очаква реакцията на треньора да бъде бърза и категорична. В мач на нерви не можеш да си позволиш да „чакаш да видиш какво ще стане“. Длъжен си да коригираш курса, когато става ясно, че първоначалният план не работи. Вместо това Веласкес запази същия състав и същата структура до почивката, а след това и дълбоко през втората част. Логиката изискваше още на паузата да бъдат направени поне три смени, за да се стабилизира средата на терена и да се върне контролът. Фигури като Мазир Сула, Акрам Бурас, Мустафа Сангаре, Евертон Бала и Радослав Кирилов даваха реални опции за промяна, но тяхната поява се забави до момент, в който мачът вече бе почти загубен.
Още по-притеснително е, че това не е изолиран случай. В дербито срещу ЦСКА Веласкес също пое вината, признавайки, че не е разчел добре ситуацията и дори не е проследил точно оставащото време заради многото прекъсвания. След това дойде пауза, последваха лесни мачове с отбори от дъното, в които бяха вкарани по пет и седем гола, но именно те се оказаха подвеждащи. Срещу Славия обаче се видя, че испанецът е избързал даже със състава, при това с около седмица, защото мачът с Витоша Бистрица е чак следващият петък…
Големият стратегически въпрос е защо основните футболисти не бяха извадени по-рано срещу Септември, за да са максимално свежи за трудния двубой в „Овча купел“. В мач, в който се водиш с комфортен резултат срещу слаб съперник, логиката диктува да съхраниш титулярите. Вместо това натоварването бе оставено върху тях, а ротациите бяха „спестени“ за гостуването на един от най-неудобните противници. Ротация като самоцел не води до нищо добро. Тя е инструмент, който трябва да служи на конкретен план, а не да се използва в противоречие със здравия разум.
Във футбола съществуват неписани правила, които са се доказали във времето. Едно от тях гласи, че гръбнакът на отбора не се пипа в най-напрегнатите моменти от сезона. Устойчивият шампионски тим се гради около стабилен набор от ключови фигури, които се допълват от ротации в рамките на ясно очертани граници. Когато в края на есента разбъркаш почти целия състав в мач с толкова голям залог, рискът да си създадеш сам проблеми е огромен.
Отзвукът от тази загуба не се изчерпва с резултата 0:2. Най-опасният ефект е върху съблекалнята и върху „синята“ общност. Вътре в отбора неизбежно се появяват въпросителни – защо едни играят по инерция, а други са забравени, за да бъдат извадени именно в такъв мач? Какъв е критерият – форма, заслуги, тренировки, йерархия или лично усещане на треньора? Когато логиката в избора не е очевидна, това разклаща доверието. А доверие се гради трудно, но се губи много бързо.
Феновете също приеха случилото се като подигравка. Не, защото Левски няма право да загуби, а защото загуби по начин, който изглеждаше напълно предотвратим. Те видяха не просто грешни решения, а съзнателно пренебрегване на основни принципи в ръководеното на един отбор, претендиращ да е шампион. Когато от месеци живееш с мечтата за титла, когато виждаш отбор, който доминира и води в класирането, подобен саморазрушителен експеримент се възприема като „футболно престъпление“.
Ако в края на сезона Левски не стане шампион и не му достигнат точно тези три точки, датата 4 декември в „Овча купел“ ще остане като символичен момент, в който отборът сам си е поставил кръста. Сезонът досега показа, че този тим има качества, стил и характер. Показателно е обаче, че в мачовете на най-високо напрежение – дербито с ЦСКА и гостуването на Славия, именно треньорските решения са в основата на неуспехите.
Интересното е, че значителната част от спечелените от Левски до момента 41 точки в първенството дойдоха главно от мачовете срещу тимовете от долната половина на таблицата. Съставът на Хулио Веласкес ясно демонстрира, че изпитва сериозни затруднения в двубоите с конкурентите от първата осмица. „Сините“ имат едва три успеха в осемте си срещи срещу отбори от горната половина на класирането.
В началото на кампанията победиха Славия с 2:0 на „Герена“, след това измъкнаха трудно 2:1 срещу ЦСКА 1948 у дома, а като гост се наложиха над Черно море с 3:1. Тимът на Веласкес завърши 0:0 срещу третия Лудогорец в София, а в дербито с ЦСКА, воден от Христо Янев, инкасира минимална загуба с 0:1 на „Васил Левски“. Проблемите срещу водещите отбори се проявиха и на „Лаута“, където Локомотив Пловдив победи Левски с 1:0. Срещу осмия в подреждането – Ботев Враца, столичани също не стигнаха до попадение и двубоят под Околчица завърши 0:0.
Общо Левски е събрал едва 11 точки от възможни 24 в мачовете срещу първата половина на таблицата, реализирайки само седем гола. За сравнение, срещу отборите от долната осмица „сините“ имат 30 точки и внушителните 33 отбелязани попадения.
В следващия двубой срещу Спартак Варна Левски вече няма право на грешки. Това, което допреди дни изглеждаше като сравнително рутинен мач, сега се превръща в тест за устойчивостта на отбора. Веласкес трябва да извади отново най-добрата си единайсеторка, за да може тимът да демонстрира агресия, темпо и контрол още от първата минута и да покаже, че поражението от Славия е болезнено изключение, а не симптом на по-дълбок проблем. Победа може да запази аванса и да върне самочувствието, но ново колебание би подкопало доверието окончателно.
В крайна сметка въпросът не е дали Левски може да играе добре, защото това вече е доказано многократно през сезона. Истинският въпрос е дали този отбор може да играе зряло – да не подценяваш съперника, да не експериментираш без нужда в най-напрегнатите моменти, да реагираш навреме, когато мачът тръгне в грешна посока. Зрялост означава и треньорът да може да признае грешката си, да я коригира и да не я повтаря.
Поражението в „Овча купел“ е урок, който Левски трябва да научи незабавно. Ако тимът и неговият треньор извадят правилните изводи, този мач може да се превърне в болезнена, но ценна спирка по пътя към титлата. Ако обаче подобни решения се повторят, сезонът много лесно може да се окаже пример как се пропилява огромен потенциал в името на ненужен инат.
Няма коментари.