Националният отбор на България сложи точка на кампанията за Мондиал 2026 с победа 2:1 над Грузия на почти празния Национален стадион „Васил Левски“. В последния мач от Група „Е“ „лъвовете“ демонстрираха характер и записаха първия си успех от малко над година.
Георги Русев откри резултата още в десетата минута, а Филип Кръстев удвои в 24-ата. Грузинците намалиха чрез Лука Лочошвили в 88-ата, но обратът не се осъществи. И двата отбора завършиха кампанията с по три точки – България остана четвърта, а Грузия зае третата позиция. Испания се класира директно за Световното първенство, докато Турция ще играе бараж.
Краят на поредната квалификационна кампания донесе само кратко облекчение на българския футболен запалянко. Победата над Грузия изглеждаше повече като формален завършек на цикъл, който отново оголи натрупаните с години проблеми в системата. Националният отбор продължава да бъде огледало на несъстоялото се управление на спорта у нас, управление, което отдавна е откъснало връзката си с общественото доверие.
Спомените от легендарните мачове на „Парк де Пренс“ и Световното в САЩ през далечната 1994-а година стоят в рязък контраст с настоящето. Хората, които поеха щафетата след онези генерации, не само не надградиха поставените основи, но и пропуснаха да защитят целостта на футболната среда. Политически и икономически зависимости, некомпетентни решения и хронична липса на развитие превърнаха националния тим в символ на упадък и обект на ирония не само сред феновете, но и сред широката публика.
Днес ръководството е в ръцете на фигура, уважавана в един клуб и град, но без принос и капацитет, които да оправдаят подобна позиция. Георги Иванов, макар и да не произхожда от звездните поколения на 90-те, продължава линията на застой, започната по времето на Борислав Михайлов. Управленската философия е непроменена, взимат се същите решения, същият Изпълком, същите неуспешни опити за реформа и същата атмосфера около представителния тим. А оправданията се повтарят като счупена плоча: футболистите ни не играят в силни първенства и това било коренът на всички провали.
Това е само част от истината. Защото едва преди няколко години България побеждаваше Нидерландия, Швеция и Норвегия, с приблизително същите качества на състава. Разликата тогава се казваше Петър Хубчев – специалист, който върна идентичността, организацията и чувството за принадлежност в тима. Той доказа, че правилната структура и авторитетната работа могат да компенсират дефицитите на първенството и индивидуалните качества. Днес обаче ситуацията е толкова деградирала, че дори добър треньор трудно би променил курса. Не е нужен временен козметичен ремонт, а дълбоко прочистване на управлението, което от години функционира в услужлив режим спрямо собствените си интереси.
След една от най-срамните квалификационни кампании в модерната история на отбора е логично хората, които превърнаха футбола в собствено работно убежище, да освободят място за други, които имат визия и ясна експертиза. Докато това не се случи, националният тим ще бъде само отражение на вътрешната разруха.
Проблемите изплуваха остро още след скандалното поражение с 1:6 от Турция. В онзи тежък момент Георги Иванов заяви, че „с такива играчи няма как да се гордеем“. А след победата над Грузия Иванов отново демонстрира неспособност да прочете реалността:
„Тези футболисти показват, че има бъдеще… С работа и стратегията, която имаме, ще се мъчим да направим така, че да бъдем равностойни на отборите, с които играем… Хейтърите са част от обществото… На дъното сме, но с воля българите ще се гордеят“.
Тези думи звучат като опит не просто да бъде омаловажена критиката, а да се измести фокусът от най-важното: под негово ръководство футболът ни не само не се подобрява, а деградира с ускорени темпове. Иванов говори за стратегия, за бъдеще, за разговори с държавата, но реалността на терена и в системата показва обратното. Кризата е структурна, а ръководството няма нито план, нито визия, нито авторитет.
Изказването му звучи като опит да бъде изместен фокусът от управленската отговорност. Именно тук идва контрастът с най-важните думи след мача, а именно тези на един от голмайсторите Филип Кръстев. За разлика от оправданията на ръководството, неговата позиция открои истинските причини за упадъка:
„Много сладка е тази победа… но искам да ви кажа няколко факти за нас. Всички ние сме продукт на българските школи. В българските школи ние от 12-13-годишни не правим нищо и после резултатът е това на терена, което виждате. Ние имаме талант, можем да играем футбол.… Никой не ни обръща внимание – нито за подготовка, нито за развитие… В другите държави никой не е по-голям професионалист от нас, просто се грижат по-добре за своите футболисти… Защото, моето поколение, по-горното, тези, които идват след нас, това са загубени поколения…. Защото ние бяхме много големи таланти, но заради неправилна работа, заради корупция футболът ни е на това ниво. И не сме ние най-виновните, защото на нас никой не ни дава платформата, на която да стъпим, да се развиваме и да покажем качествата си, а сме захвърлени да се оправяме сами“.
След края на срещата друга емблематична фигура – президентът на Славия Венцеслав Стефанов, побърза да се появи пред медиите, за да защити Гонзо и да „размахва пръст“ на журналистите:
„Познах ли? Значи много разбирам от футбол. Забранявам ви да говорите против Георги Иванов!… Хората трябва да се оставят да работят… Бъдете поддръжници на новото време…“.
Тези думи, освен че звучат абсурдно в контекста на най-слабите години в историята на българския футбол, идват от човек, който повече от две десетилетия повтаря едни и същи клишета, без да предложи решение за каквото и да е. Постоянни декларации, но нулева визия. Стефанов продължава да говори с тон, който отдавна няма тежест и който демонстрира пълно неразбиране на реалните проблеми.
Тези реплики звучат като ехото на една епоха, която отказва да си тръгне. Епоха, в която ръководството се брани със заплахи и клишета, вместо с реформи и визия за бъдещето. Докато Кръстев говори за всички реални дефицити, пропуснатите години, корупционна среда и липса на развитие, Стефанов продължава да „размахва пръст“ и да защитава статуквото.
Вместо конструктивност, виждаме стар модел на арогантност и пренебрежение към критичния глас – модел, който именно доведе футбола ни дотук. Самият национален отбор страда не само от липса на качествени футболисти, но и от липса на организационна рамка, стил, идентичност и дисциплина. Дори най-добрите индивидуалности изпитват затруднения в тази среда.
Пример е капитанът Кирил Десподов. През последните години има твърде малко мачове, в които нападателят се е откроявал с нещо решаващо. Той често е сред първите сменени, както стана при визитата в Бурса и срещу Грузия, и в предишните двубои срещу Турция и Испания. Да, поставянето му на върха на атаката не съответства на качествата му, но националният отбор страда от липса на типичен централен нападател отдавна и това е по-дълбок структурен проблем.
Но от капитана се очаква да реализира ситуации, които не изискват да си Килиан Мбапе или Ерлинг Халанд. Пропускът му срещу Испания бе показателен. Това е тип момент, в който истинските лидери поемат отговорност и променят хода на мача. При Десподов обаче подобни моменти са изключение, а не правило.
Головете му за националния тим рязко намаляха, а асистенциите също почти липсват. Последното му попадение дойде след груба грешка на вратаря на Северна Ирландия, а оттогава приносът му е минимален – една асистенция в загубата от Турция, и то след неуспешно действие на защитник на съперника. В Бурса имаше едно добро изпълнение на пряк свободен удар и участие при ситуацията с гредата, но това изглежда крайно недостатъчно за футболист, избиран пет пъти за номер едно в страната.
Победата над Грузия сложи край на серия от мачове без успех – първата от 15 ноември миналата година, но това е само малка утеха в голяма картина на разруха. Тя е фойерверк в мъглата, моментна искра, която осветява, но не променя нищо. Както се казва „една птичка пролет не прави“, така и в нашия футбол една победа не може да обърне посока, която отдавна е погрешна.
Особено на фона на изказванията след мача, от едната страна президента на БФС, който говори за „бъдеще“, „стратегия“ и „воля“, но не представя нито план, нито конкретика; от другата – Стефанов, който продължава да брани статуквото като крепост, строена от клишета и арогантност. Думите им не звучат като символ на промяна, а като доказателство, че реално нищо и никога няма да се промени, докато те са тук.
А контрастът с Филип Кръстев е ярък. Млад футболист, който не търси оправдания, а посочва истинските причини за упадъка: корупция, липса на работа, липса на грижа, загубени поколения. Това е гласът на поколение, което вижда отвътре как системата го изоставя. Затова тази победа, колкото и да е сладка, не е началото на нова ера. Тя е просто последният лист от календар, който отбелязва една изстрадана, объркана, лишена от посока година.
Българският национален отбор е продукт на средата, която го създава и поддържа. Докато управлението остава в ръцете на хора без визия и без морална тежест, играчите ще бъдат жертва на система, която ги обезличава. А феновете просто са свидетели на едни и същи цикли на разочарование. Рестартът не може да започне от терена. Той трябва да започне от кабинетите в централата в Бояна. И то незабавно.
Няма коментари.