Ясно беше, че България няма нивото да се противопостави на европейския шампион Испания. Но някои неща все пак натежаха в повече и предопределиха цифровото изражение на резултата – 0:4. Защото не бих казал, че е нормално през първото полувреме близо 19 минути наш играч да не докосне топката в половината на съперника.
Визирам времето преди първия гол – от 15:46 до 34:29. През този период за последно с кълбото игра Ради Кирилов и след това не минахме центъра с топка в крака, докато не ни вкараха.
Да не говорим, че ни липсваше класа и самочувствие в завършващия удар. На два пъти Кирил Десподов излезе сам срещу техния вратар, нещо което не се случва често на испанците, но не успя да порази целта. Дали, защото му липсва игрова практика, след като е резерва в ПАОК, дали защото напрежението го скова.
Странен бе също и съставът, на който заложи Александър Димитров. В него той направи цели осем промени, след като преди дни срещу Турция бяха седем.
А за един национален отбор се знае, че би функционирал добре, когато в различните линии има по няколко играчи от един и същи отбор. Или такива, които са играли заедно, познават се и са свикнали един с друг.
Така нарасват шансовете отборът да има вид, да има поглед, да има начин на водене на играта. Например Светослав Вуцов и Кристиан Димитров играят заедно в Левски и се справят добре. Усещат се, говорят си, разбират се.
Същото би се отнасяло и за Филип Кръстев и Марин Петков, ако са един до друг в атакуващ план. А вместо това, селекционерът махна онези, които се познават и се довери на такива, които се виждат за първи път. Те не са играли заедно, не могат да се разбират и взаимодействието между тях е по-трудно.
Правя само едно отклонение, за да припомня, че гръбнакът на състава при най-големия успех на държавния тим на Световното в САЩ през 1994 година, бе от играчи на Левски.
Емил Кременлиев, Цанко Цветанов, Петър Хубчев, Златко Янков, Даниел Боримиров и Наско Сираков бяха един до друг в една запомняща се формация на „сините“, което им позволи да се увековечат и с националния.
Взаимодействието между тях бе по-лесно, а липсата на такова снощи във Валядолид попречи да покажем добра игра и да окажем дори елементарна съпротива.
Александър Димитров не показва също, че има усет да води представителния ни тим. Когато си начело на такъв, няма време за тренировки и за подготовка. Имаш само малко време да направиш някои тактически варианти, но на база на повече играчи, които се познават, ще бъде по-лесно да прилагаш такива варианти.
Видя се още, че испанците са разпределени правилно в средата на терена, а ние едно на ръка, че бяхме с трима души там и второ, те нямаха тези качества и синхрон да покриват такъв периметър. Ако имаме един приличен отбор и ако тръгнем да пресираме, нападателите ще пресират, халфовете ще подсигуряват, а защитата ще покрива.
Това са трите варианта, които да предотвратят гола. Но, за да се получи, е нужно да има пакетност, играчите да са близко, да си подават добре. При нас се получи обратното – едно разширяване доведе до големи пространства между нашите футболисти. Ние не можем да надиграем испанците, тъй като нямаме тези възможности, така че изглеждаше по-правилно да се затворим още повече и да чакаме някоя тяхна грешка.
Пасовете на домакините вървяха, тъй като играчите им бяха близко един до друг и имаше пакетност, която им даваше сила, като владеят топката, да не бъркат.
Те си подаваха точно дори на два метра и го правеха в сгъстено пространство, като в следващия момент илизаха на голови позиции. Това идва да покаже колко технични, интелигентни и изобретателни са иберйиците.
Срещу такива класни отбори българите трябва да стискат зъби, да се борят и да не им дават, доколкото е възможно, да играят много често с топката. Третото и най-важното на „Естадио Мунисипал Хосе Сория“ не се получи.
Няма коментари.