Все по-често българският футбол прилича на театър без публика, в който актьорите не вярват в ролите си, а сценарият е отдавна прочетен и забравен. Някога националният отбор беше символ на дух и амбиция, но днес е огледало на една система, в която липсват перспектива, идеи и професионализъм. Пет мача в квалификациите, пет поражения – не просто статистика, а диагноза на цялостното състояние на футбола у нас.
След поредния провален цикъл за ЕВРО 2024, когато България взе едва четири точки, сега изглежда, че дори този скромен резултат ще остане непостижим. В пет срещи от квалификациите за Мондиал 2026 имаме един единствен гол и само шест точни удара – числа, които ни поставят на нивото на футболни джуджета като Гирбалтар, Лихтенщайн, Андора и Сан Марино. Разликата е, че понякога те играят с повече смелост и гордост, отколкото ние.
Тридесет и една години след митичния Мондиал в САЩ, България не просто не е направила крачка напред, а сякаш върви уверено назад. Поколението от 1994-а година ни остави наследство на самочувствие и вяра, но тези ценности бяха пропилени в атмосфера на хаос, безотговорност и посредственост. Футболът ни днес не ражда характери, а статисти.
Вместо да търсим причините в реалността, от години се успокояваме с клишета за „талантливо поколение“ или „обещаващи момчета“. Само че ако тези таланти наистина бяха изключителни, отдавна щяха да играят в сериозни европейски клубове. Истината е, че школите у нас не изграждат професионални футболисти, а често просто „отбиват номера“.
Българският футбол няма здрава основа. Децата тренират при лоши условия, често с един треньор за 40-50 момчета, който сам не вярва в смисъла на това, което прави. Това се превърна в оправдание за липсата на качество, а системата в пазар за родителски амбиции. Вместо да възпитават любов към играта, мнозина родители я превръщат в начин да реализират собствените си несбъднати мечти.
Корупцията и шуробаджанащината продължават да задушават младите таланти. Треньорски назначения се правят по приятелска линия, а не по компетентност. А резуллтатът е напълно предвидим – национален отбор без визия и вътрешно първенство, в което дори шампионите не могат да надскочат регионалното ниво на мислене.
Най-страшното е, че българският футбол загуби лицето си. Докато други нации изграждат отличителен стил – тактически, техничен или агресивен, у нас властва случайността. Често след мачове слушаме познати изрази като „надлъгахме ги“ или „беше истинска битка“. Това не са анализи, а оправдания за липсата на стратегия. Футболът ни не е боен спорт, нито хазартно надлъгване. Той е игра на организация, мисъл и дух. Това са неща, които у нас отдавна са забравени.
Празните трибуни са естествено следствие от това безсърдечно ежедневие. Феновете не искат да гледат отбор без идея и страст. България днес гледа мачовете си по телевизията с равнодушие, а младите избират да подкрепят чужди клубове, защото в родината си не намират пример за подражание.
Въпросът кой е виновен звучи банално, но е неизбежен. Българският футболен съюз носи тежка вина за липсата на развитие. Независимо кой стои начело, дали Борислав Михайлов, дали Георги Иванов, резултатът е един и същ: празни обещания и никакви промени. През последните две десетилетия школите не произвеждат готови играчи, а националният отбор няма лидер, който да поведе останалите.
Проблемът не е само в ръководството, а в целия модел. Докато не се въведе прозрачност, професионален контрол и независимост от лични интереси, българският футбол ще продължи да се върти в същия омагьосан кръг.
Любопитен детайл е, че през есента на тази година и родният хегемон Лудогорец, и националният отбор се намират в почти идентична ситуация. И двата тима са в безизходица, без постоянен треньор и без ясна стратегия. Разградчани, които доминират в последните 14 години във вътрешното първенство, не могат да намерят нов наставник и временно заложиха на Тодор Живондов. Националният тим пък е поверен на Александър Димитров, който по-скоро е селекционер по необходимост, защото повече прилича на временен пожарникар, отколкото на архитект на бъдещето.
Това съвпадение не е случайно. Липсата на дългосрочна визия е заразна. Ако дори клуб като Лудогорец, който има нужния ресурс и организация, не може да планира устойчиво бъдещето си, какво остава за националния отбор, който няма нито база, нито стратегия, нито авторитет?
Петнадесет години протекция над Лудогорец се превърнаха в тежък баласт за целия български футбол. Докато в Разград получаваха специален статут и неприкосновеност, останалите клубове бяха принудени да оцеляват, а не да се развиват. В резултат на това първенството се обезличи, конкуренцията изчезна, а националният отбор потъна в безвремие. Когато един клуб е поставен над системата, самата система спира да работи и точно това се случи у нас. Нито клубът, нито БФС разполагат с план „Б“. Парадоксално, но при всички похарчени милиони за „развитието“ на футбола у нас, липсва всякакъв прогрес и демотивацията цари в българските играчи.
Загубата от Турция бе приета от всички като формалност. Никой не говори за победа, нито дори за достоен резултат, а това е може би най-тревожният знак. И това е така, защото самите играчи бяха там като туристи, не като съперници. Поне видяха модерен стадион, ако не друго.
А би било полезно делегацията от БФС да обърне внимание не само на турския футбол, а и на начина, по който южните ни съседи се справят с проблемите си. Там корупцията в спорта се наказва, манипулираните мачове се разследват, а виновните излизат на светло. У нас подобни теми се потулват, а виновниците продължават да играят, залагайки през чужди акаунти, докато федерацията мълчи.
България някога беше пример за страст, борбеност и талант. Днес е символ на безразличие. От лозунга „Българи, юнаци!“ остана само носталгията, защото губим не само мачове, а поколения, мотивация и вяра. Изходът не е невъзможен, но изисква не думи, а действия. Нужно е цялостно преосмисляне на системата – от школите до управлението на БФС. Треньорите трябва да се обучават, а не да се назначават по симпатии. Клубовете трябва да бъдат задължени да дават шанс на млади българи, а федерацията да създаде реални програми за развитие, вместо да отчита фиктивни проекти.
Футболът е огледало на обществото, а нашето показва умора, апатия и примирение. Но ако искаме някой ден отново да запеем „Моя страна, моя България“ на голям форум, трябва първо да си върнем достойнството. Без него няма точки, няма голове, няма бъдеще.
Няма коментари.