Григор Димитров е от 700 поредни седмици в топ 100 на световната ранглиста, а това е постижение, за което българската тенис аудитория едва ли е мечтала. Тук не става въпрос за отличия и купи. Говорим за постоянство. Гришо е константна величина в мъжкия тенис. Роден класен играч е от повече от 13 години перманентно в каймака на аристократичния спорт. Малцина го постигат. Тенисът е изпитание на волята и тялото при всяко едно излизане на корта.
Григор се утвърди като символ на голям талант, гарниран с висок професионализъм.
В тениса топ 100 не е просто число. Това е границата между елита и всички останали. Димитров е сред играчите, подложени на най-високи натоварвания. Да бъдеш 700 последователни седмици в тази зона означава, че не се даваш на травмите и не допускаш „изчезване“. В спорт, в който контузиите, формата и възрастта безмилостно изхвърлят дори големите шампиони.
Да, нашият Григор няма титла от Големия шлем. Това често му се припомня. Но кариерата не се измерва само с купи и медали. Гришо не е просто резултат, а лицето на българския тенис. Той е причината хиляди деца да вземат ракетата. Без такъв идол, навярно нямаше сега да говорим за феномени като Иван Иванов и Александър Василев. Димитров е първият роден състезател, който направи тениса „видим“ у нас и постла червения килим за тези след себе си.
За това и всичко останало трябва да му благодарим. Има поне 700 причини да го правим. По една за всяка негова седмица в месомелачката.
Гришо го направи без скандали, без шумни оправдания, без война с медиите. Колкото и да го плюеха или да му се смееха ехидно при провалите. Колкото и да вряха носа си в личния му живот. В родния спорт често живеем между две крайности – или издигаме някого до мит, или го сриваме при първата слабост.
Доказа как не е нужно да си „чудо на природата“, за да си световна класа. В страна, която често чака „следващия голям“, Григор всъщност даде най-важния урок – успехът е процес, а не момент. Да бъдеш сред най-добрите 100 в света 700 поредни седмици е по-трудно и по-значимо от един внезапен пик.
Димитров изгради нещо по-рядко срещано: нормален, устойчив модел на успех, по който може да се ориентира цяло поколение.
Когато губи – мълчи.
Когато печели – не назидава.
И може би точно това понякога се тълкуваше погрешно като „липса на характер“. А всъщност е друг тип характер – по-тих, по-европейски, по-зрял.
Особено през последните години Григор Димитров доказа всичко гореспоменато. Продължава да е в топ 100 въпреки контузиите, болезнените отказвания и колебанията. Това е реалността на всеки спортист, който е преминал 30-те в индивидуален спорт от такъв интензитет. Гришо продължава да се връща и да побеждава млади и гладни играчи.
В държава, в която индивидуалният спорт често оцелява на инат, Григор Димитров доказа, че българин може да бъде световна звезда без никого зад себе си. Създаде стандарт и остави следа, която няма да се изтрие с края на кариерата му.
След него ще има други. Но първият винаги остава различен.
Няма коментари.