Тотнъм Хотспър победи Манчестър Юнайтед с минималното 1:0 в английския финал на втория по сила европейски клубен турнир Лига Европа. На стадион „Сан Мамес“ в Билбао, „шпорите“ постигнаха четвъртия си успех срещу „червените дяволи“ през този сезон и достигна до първия си трофей от 2008-а година насам, когато с гол на Димитър Бербатов тимът от Лондон спечели Купата на лигата срещу Челси.
Единственото попадение падна три минути преди края на първото полувреме. Тогава Папе Сар пресече топката, направи двойно подаване с Ричарлисон и след като кълбото отново беше в краката му центрира в наказателното поле. Защитата на Юнайтед тотално се провали при реакцията си, а след куриозно отиграване на Бренън Джонсън, топката рикошира в Люк Шоу, а след това играчът на Тотнъм отново успя да я докосне и довкара в мрежата на Андре Онана.
Вечерта принадлежеше на Тотнъм. Имаше нещо сюрреалистично в сцените на „Сан Мамес“ след последния съдийски сигнал. Вратарят Гулиелмо Викарио падна на колене, после легна по гръб и остана така. Ричарлисон спринтира по тъчлинията, размахвайки фланелката си над главата. Кристиан Ромеро бе затрупан от съотборниците си. Хюн-Мин Сон плачеше в прегръдките на Джеймс Мадисън. Деян Кулушевски, наскоро опериран от контузия в коляното, танцуваше с патерици и превръзка, колкото му позволяваше състоянието.
Мнозина от привържениците на „шпорите“, както на стадиона, така и пред телевизорите, вероятно години наред ще се чудят как изглежда, звучи и се усеща моментът, в който Тотнъм печели трофей. Изминаха 17 години, откакто тимът на Хуанде Рамос победи Челси и вдигна Купата на ригата.
Това бе сякаш близо две десетилетия натрупано разочарование. Сякаш финалите през 2009-а, 2015-а и 2021-а година за Купата на лигата и онзи от Шампионската лига през 2019-а година бяха оставени в миналото, дългът към феновете най-после изплатен. Хората пееха дрезгаво, екзалтирано, със сълзи в очите – щастливи, че са там, щастливи, че са живи.
Твърде дълго Тотнъм бе нарицателно за шеги в спорта. В сряда вечер в Билбао обаче ролите се обърнаха. Сред сълзите, песните – от Freed from Desire на терена до Unwritten на Наташа Бедингфийлд в съблекалнята – стоеше един спокоен, горд човек. Ангелос Постекоглу бе обграден от щаба си след финалния сигнал, но предпочете да остане неподвижен, поемайки момента. Той излъчваше облекчение, удовлетворение и неописуемо удовлетворение. Не бе нужно да доказва нищо – резултатът говореше сам. Мадисън и Серхио Регилон, с медали на врата, обикаляха терена с банер, на който Постекоглу държеше купата на Лига Европа и надпис: „Винаги печеля през втората си година“.
Играчите се прибраха в хотела след 02:00 часа през нощта. Празненствата бяха в разгара си. Едни танцуваха, други бяха със семействата си, трети просто излъчваха пълна физическа и емоционална умора. Даниел Леви благодари на всички, а Постекоглу, с широка усмивка, развълнувано говори за значението на семейството за този успех.
Истинската история на триумфа в Лига Европа – първия европейски трофей на Тотнъм от Купата на УЕФА през 1984-а година, е в това как Постекоглу изведе отбора от иначе провален сезон към върха. В момент, когато всичко изглеждаше изгубено, той убеди футболистите си да останат фокусирани върху трофея, да следват пътя, да се трансформират и да побеждават.
След полунощ, на пресконференцията, той разкри ключов момент – още в края на януари е поставил Лига Европа за цел, въпреки че „други хора в клуба“, както той се изрази, мислели различно. Но Постекоглу вярвал, че това е постижимо и направи всичко възможно, за да го реализира.
Това обяснява и ротациите му последните месеци. Защитници като Мики ван де Вен и Ромеро бяха пазени за европейските мачове. Ван де Вен игра само девет срещи след завръщането си от травма, но седем от тях бяха в Европа. Без неговата намеса от голлинията, включително изумителното изчистване с глава срещу Расмус Хойлунд, успехът би бил невъзможен.
Ромеро също бе щаден – пропусна последните четири мача във Висшата лига, заменен от Кевин Дансо. Но в сряда демонстрира класа, съчетавайки хладнокръвие и агресия. „Шпорите“ допуснаха само три гола в последните шест мача в турнира, когато тези двама защитници играеха заедно. Всеки от стартовите 11 бе подготвен и навигиран внимателно. Споровете за ротациите на Постекоглу вече не бяха релевантни.
Но успехът не се свежда само до избора на състав, а до това как играят. Постекоглу бе засегнат от обвиненията, че е идеолог, човек, фиксиран в естетика за сметка на резултатите. Леви, според думите на австралиеца, дори го обидил, казвайки нещо от сорта на „Имахме победители, а сега дойде Анге“. „Аз съм победител. Винаги съм бил такъв“, отвърнал Постекоглу.
От момента, в който пое курса към Лига Европа, стилът на „Angeball“ се промени драстично. Тотнъм се превърна в различен отбор. Без висока изнесена линия, без безкрайни подавания зад защитата, без контрол над притежанието, освен когато носи реална заплаха. Новият подход даде резултат.
Първият признак за новият подход настъпи в четвъртфиналния реванш срещу Айнтрахт Франкфурт – победа с 1:0. Срещу Бодьо/Глимт на полуфинала „шпорите“ бяха по-решителни отвсякога. Ричарлисон се завърна на крилото и доминираше. Тотнъм спечели с общ резултат 5:1, можеше да е и повече. Неговата работа без топка и саможертва впечатли щаба толкова силно, че заслужи титулярно място във финала пред Сон.
Но това не бе просто елиминиране на норвежците – това беше план за завоюване на трофея. Постекоглу знае, че елиминационните мачове изискват прагматизъм, прецизност и адаптивност.
„Големите мачове се решават от малките моменти. Трябва да ограничиш шансовете на съперника. Трябва да промениш подхода. Такъв беше нашият план“, каза той след двубоя.
Футболистите го приеха. Целият сезон те бяха обсебени от идеята за трофей. Това ги обединяваше. И Постекоглу знаеше как да използва това усещане. Стените в тренировъчната база са покрити със снимки на бивши отбори на Тотнъм с трофеи. Посланието му бе ясно: „Качете се на тази стена“. Историята бе в техните ръце.
В понеделник и вторник цареше спокойствие. В сряда сутрин обаче се усети промяна – безмилостен фокус и решителност. Тя започна от Постекоглу и се пренесе към щаба и играчите. Кристиан Ромеро, който бе капитан в отсъствието на Сон, бе водеща фигура. С опит в спечелването на две Копа Америка и една световна титла, той знае какво означават големите мачове. Без да е силен в английския език, той зададе тона с поведение. А доказателството бе, че аржентинецът стана Играч на мача.
Warrior. pic.twitter.com/10YvB3RzMi
— Tottenham Hotspur (@SpursOfficial) May 21, 2025
Въпреки въпросителните относно отсъстващите трима водещи играчи в лицето на Кулушевски, Мадисън и Сон, „шпорите“ излязоха с ясен план: дълбока защита, солидност, директност, физическа доминация и тактически реализъм. Само три удара, 27% притежание, 115 паса, нова „суха“ мрежа и трофей в края на 90-те минути.
Това бе триумф на треньорския подход. Постекоглу преобърна всичко, което мислехме, че знаем за него. Да се промени е едно, да промени отбора – съвсем различно. Но най-важното – да убеди всички, че могат да спечелят. Той победи сянката на „историята на Тотнъм“. И излезе краен победител!
Няма коментари.