В хода на всеки сезон във Висшата лига има моменти, в които наративът изостава от реалността на терена. Големите имена по навик остават в центъра на вниманието, а отборите, които тихо и методично трупат точки, често биват споменавани между другото, като любопитно допълнение към битката за титлата, но не и като неин пълноправен участник. Точно в тази категория дълго време попадаше Астън Вила. Но поредицата от резултати, начинът, по който тимът на Унай Емери печели мачовете си, и мястото, което заема в класирането, вече не позволяват подобно подценяване.
Само преди няколко седмици основните претенденти за титлата бяха посочвани почти автоматично: Арсенал, Манчестър Сити, актуалния първенец Ливърпул, Челси и, с известна доза предпазливост, именно Астън Вила. Контекстът обаче беше показателен. Бирмингамци вече надвиха лидера Арсенал, прекъсвайки серията от 18 мача без загуба на лондончани и записвайки деветата си победа в десет срещи от Висшата лига. Вместо това да бъде разгледано като сериозна заявка, фокусът бързо се измести към въпросите около Арсенал – дали загубата е начало на спад, или просто следствие от контузиите и натоварения календар. За Вила остана едно-единствено изречение, в което се говореше за „вяра и инерция“, каквито други претенденти все още не били показали.
Е, седмица по-късно, още три точки и още едно силно представяне след това, моментът да отдадем заслуженото на Астън Вила най-сетне настъпи.
Сезонът за отбора от Бирмингам започна със скрито раздразнение. През миналата кампания Вила изпусна място в Шампионската лига в последния ден след спорна загуба от Манчестър Юнайтед, което бе удар не само по спортните амбиции, но и по финансовата стабилност на клуба. Участието в Лига Европа означаваше по-ограничен бюджет, а летният трансферен прозорец премина доста тихо и без сериозни инвестиции. Вместо това Емери трябваше да разчита на развитие, стабилност и тактическа еволюция.
Парадоксално, стартът на сезона бе всичко друго, но не и убедителен. След първите пет кръга Вила имаше едва три точки, при това всички от равенства. Отборът не успя да отбележи гол до петия си мач за сезона – 1:1 срещу новака Съндърланд, а междувременно отпадна и от Купата на лигата след поражение от Брентфорд. В онзи момент малцина биха предположили, че този тим ще бъде в сърцето на битката за върха.
Повратният момент дойде на 28 септември, при домакинската победа над Фулъм с 3:1. В този мач Оли Уоткинс прекъсна серията си от девет срещи без гол, Джон Макгин добави попадение, а Емилиано Буендия се разписа за първи път от година. Това не беше просто позитивен резултат, а освобождаване на натрупано напрежение и начало на поредица, която промени статута на Вила.
Оттогава насам тимът на Емери спечели десет от последните си 11 мача във Висшата лига, като единственото поражение дойде срещу Ливърпул в началото на ноември. Победата с 3:2 като гост на Уест Хем Юнайтед миналия уикенд бе деветата поредна във всички турнири и още едно доказателство, че Вила вече знае как да печели, дори когато не доминира.
Ключовата дума за успеха на „Лондон Стейдиъм“ бе „ефективност“. Трите гола на Вила дойдоха от едва четири точни удара, с общ очакван брой голове (xG) от едва 0.67.
Това не е статистика на отбор, който разчита на непрекъснат натиск и териториално надмощие, а на такъв, който умее да наказва грешките на съперника и да максимизира всеки свой шанс. Победното попадение, реализирано от Морган Роджърс 11 минути преди края, бе и вторият му гол в мача и петият му общо за сезона.
Формата на Роджърс е умален модел на развитието на целия отбор. Бавен старт, постепенна адаптация и рязко израстване. След като миналия сезон бе в сянката на наградата за Млад играч на годината на PFA, сега той изглежда готов да атакува и „голямата“ версия на приза. Любопитно е, че в мача с Уест Хем първият гол на Вила дойде след красив автогол на Константинос Мавропанос. Това бе момент, който подчерта още веднъж способността на отбора да извлича дивиденти дори от нестандартни ситуации.
Разбира се, индивидуалните проблясъци не биха били възможни без стабилния колектив. В средата на терена триъгълникът Бубакар Камара – Амаду Онана – Юри Тилеманс функционира на ниво, в сравнение с най-добрите халфови линии в лигата. Балансът между физика, позиционна дисциплина и креативност позволява на Вила да контролира ритъма на мачовете и да се адаптира към различните стилове на съперниците.
Големият въпрос остава: имат ли дълбочината и качеството да издържат до края? Арсенал изглежда леко задъхан в последните седмици, но разполага с дълга скамейка и доста опит в подобни битки. Манчестър Сити, от своя страна, напомня за добре познатия „зловещ режим“, в който машината на Хосеп Гуардиола започва да мачка всичко по пътя си след Нова година. Челси е непостоянен и трудно би могъл да изненада фаворитите, докато Ливърпул ще трябва да премине през преходен сезон, преди да се завърне при най-добрите.
Вероятно Астън Вила няма да бъде фаворит в тази надпревара. Но фактите са неоспорими. Те вече победиха и Арсенал, и Манчестър Сити през сезона. Намират се само на точка зад „гражданите“ и на три от лидера. Но най-важното е, че играят с ясно изразена идентичност, увереност и хладнокръвие.
Понякога титлата не се печели от най-шумния или най-бляскавия отбор, а от този, който просто отказва да спре да печели. Астън Вила все още има какво да доказва, но вече не е само гост на купона. Той е основна част от него и то напълно заслужено.
Няма коментари.