Стадионите са огледало на емоцията, връзката и принадлежността. Когато трибуните мълчат, въпреки достойните резултати на терена, въпросите не са само спортни — те са културни, социални и идентичностни. Сезон 2024/2025 в Стара Загора остави точно такова впечатление: отборът на Берое оцеля без драми, победи водещи съперници и излъчи голмайстор №1 на първенството. И въпреки всичко – Аязмото остана пусто. Защо? Тук причините не се крият в схемите на треньора, а в облика на отбора. Възможно ли е феновете да аплодират състав, който не носи техните ценности, език и произход? Как се изгражда идентичност, когато няма на кого да се припознаеш? Именно тези въпроси водят към истинската диагноза за състоянието на Берое – отвъд точките и головете.
Трудно е да се създаде връзка с хора, които нямат никаква връзка с местната идентичност. Един поглед към най-използваните състезатели от треньорския щаб разкрива, че над 90% от тях са чужденци, преди изобщо да стигнем до първия българин – Викторио Вълков. Като цяло през сезона участие взеха още няколко родни момчета – Стефан Гаврилов, Стилян Русенов, Станислав Йовков, Мартин Георгиев и Мирослав Георгиев, но участието им бе изключително ограничено.
От спортно-техническа гледна точка обаче, представянето на Берое не буди срам. Напротив – то показва, че дори съставен от играчи от долните етажи на европейския футбол, отборът може да се противопостави на всеки тим от елита. И всъщност именно тези свободни агенти, предимно от Испания и Латинска Америка, дадоха звучен урок на родните кадри. Говорим за футболисти, които допреди месеци са съвместявали футбола с друга работа и сега просто търсят шанс за пробив, с надежда да стигнат до отбор, предлагащ по-добри условия. Защото Берое не е дестинация, която гарантира спокойствие или сигурност.
Сезонът започна под ръководството на аржентинеца Хосе Луис Ачиари, който обаче загуби съблекалнята и бе освободен – парадоксално, точно след победа над Славия, която спря серия от четири поредни загуби в първенството в края на август и началото на септември миналата година.
Въпреки добрите резултати и спокойствието далеч от зоната на изпадащите, промяната бе направена. Начело застана испанецът Хосу Урибе и тимът бързо се утвърди с нов стил. Показателен бе успехът над Левски на „Герена“ (2:0), с който тимът на Станислав Генчев, все още борещ се за титлата тогава, бе върнат на земята. „Зелените“ изпълниха основната си цел – да стоят далеч от опасната зона, макар официално да се говореше за по-високи амбиции.
Под ръководството на Урибе играта стана по-офанзивна, а изпъкна най-вече таранът Сантиаго Годой. Аржентинецът, въпреки че пропусна зимната подготовка и началото на пролетния дял заради очакван трансфер, в крайна сметка оглави голмайсторската класация с 18 попадения. Дълго време начело бе и Ахмед Ахмедов, продаден още зимата в Япония – факт, който също е симптом за нивото в Първа лига.
Освен Годой, добро впечатление оставиха вратарят Артур Мота, полузащитникът Карлос Алгара и фланговият Хуанка Пинеда – играчи, които биха паснали на по-сериозен отбор. Но въпреки че Берое успя да респектира други, забрави да да погледне в собствената си градина. А тя далеч не е подредена. Липсата на заплати с месеци е проблем не само морален, но и организационен. Да – някои играчи използват клуба като трамплин, но всеки заслужава да бъде възнаграден за труда си. Иначе това не е професионализъм, а експлоатация. И всичко това не е от вчера…
В крайна сметка Урибе също беше освободен от своя пост, а на кормилото застана едно познато лице на всички в Стара Загора – Пламен Липенски. Ако не друго, той ще настоява да вижда повече българи в състава, а и както той неведнъж е казвал мечтае да види любимия си отбор обратно в Европа. Какво обаче реално предстои? Еми, вероятно повече от същото досега – в Стара Загора се подготвя нова вълна от прииждащи чужденци…
В крайна сметка, сезонът на Берое беше отражение на по-дълбоки процеси – не само във футбола на Стара Загора, но и в цялата система. Резултатите на терена понякога замъгляват същината на проблема, но празните трибуни не лъжат. Те показват, че без връзка с общността, без стабилност зад кулисите и без уважение към труда на хората в клуба, нито победи, нито голове могат да създадат истинско вдъхновение. Футболът не е просто игра – той е усещане за принадлежност. А когато дори това изчезне, остава само въпросът – колко още сезона Берое ще „оцелява“, вместо да живее?
Няма коментари.