Има футболисти, които идват и си тръгват, без да оставят следа. Има и други, които не променят историята с голове, а с присъствие. С характер. С готовност да поемат тежестта в най-трудния момент. Вендерсон Цунами е от вторите. Затова и новината за предстоящата му раздяла с Левски не е просто трансфер по време на зимния прозорец, а символичен край на една от най-важните глави в най-новата история на клуба.
В момент, в който „сините“ отново са фактор, стабилни са финансово и гледат уверено към върха, капитанът е този, който си тръгва. Не след конфликт, не след срив във формата, а в тишина. И точно това прави раздялата толкова показателна. Защото тя не е плод на слабост, а резултат от промяна. От еволюция. От осъзнаване, че всяка епоха, дори успешната, има своя край.
Погледнато от по-общ аспект, краят на всяка календарна година, по традиция, е момент за равносметка. А началото на следващата почти винаги носи решения, които чертаят нови посоки. За Левски 2026-а година ще започне без един от най-разпознаваемите си футболисти от последните години. Раздялата с бразилеца, който е на крачка от трансфер във втородивизионния турски Ъъдър, е новина, която логично повдигна немалко вежди. Особено в момент, в който „сините“ не просто са в борбата за титлата, а реално имат всички предпоставки да я спечелят.
На пръв поглед подобен ход изглежда парадоксален. Левски не е притиснат финансово, не е принуден да продава основни фигури, а договорът на Цунами изтича едва в края на сезона. Клубът можеше да си позволи да го задържи до лятото и дори да го изпрати като свободен агент. Но именно тук идва по-дълбокият пласт на решението – раздялата е правилна и за двете страни. Защото не е нормално човекът с капитанската лента да бъде по-често на пейката, отколкото на терена. А още по-малко да не получи възможност да осребри труда и авторитета си в момент, когато интерес към него все още има.
Цунами не беше звездата, около която се въртяха заглавията. Той беше стабилната ос, около която се въртеше отборът. И когато такъв играч напуска, въпросът не е „защо“, а „какво остава след него“. А отговорът изисква поглед назад – към годините, в които Левски не просто оцеля, а отново започна да изглежда като клуб със самочувствие и посока.
Историята на Вендерсон де Фрейтас Соареш в Левски започна на 23 ноември 2021-я година. Тогава той пристигна от третодивизионния бразилски Ботафого-ПБ като част от мащабната селекция, инициирана от бившия треньор на отбора Станимир Стоилов. Левски бе в критичен период – финансово разклатен, спортно нестабилен и отчаяно нуждаещ се от идентичност. Именно в тази среда Цунами се оказа попадение с дългосрочен ефект.
Под ръководството на Стоилов бразилецът вдигна нивото си осезаемо. Първоначално привлечен като ляв бек, той постепенно се превърна в универсален войник – способен да играе като централен защитник и дефанзивен халф, без да губи ефективност. Тактическата му интелигентност, физическата издръжливост и характерът му го направиха незаменим в различни игрови ситуации. Не случайно прякорът „Цунами“, дошъл от родината му заради силния ляв удар, се превърна в символ на неговия стил – директен, агресивен и безкомпромисен.
Кулминацията на този възход дойде през пролетта на 2022-а година. Левски спря дългогодишната си суша от трофеи и на 15 май вдигна Купата на България след победа с 1:0 над вечния съперник ЦСКА. Цунами бе сред ключовите фигури в този отбор, но не толкова с блясък, колкото със стабилност. Това бе първото отличие на клуба от Суперкупата на страната през 2009-а година насам и важен психологически пробив за „сините“.
Приносът на бразилеца обаче не се изчерпваше с играта му. Той се превърна в своеобразен проводник за изграждането на бразилска ос в отбора. Именно чрез него на „Герена“ пристигна Уелтон, който с финтовете и головете си вдигаше публиката на крака. След това последваха Роналдо и Рикардиньо. Левски стана по-атрактивен, по-силен и в крайна сметка по-стабилен финансово. Всички тези футболисти бяха продадени на трансферния пазар на печалба, а приходите от тях, заедно с сделките за Ноа Сонко Сундберг и Хосе Кордоба, помогнаха клубът да изчисти значителна част от дълговете си.
В този период Цунами постепенно се утвърди и като лидер. Капитанската лента не му бе дадена по инерция. Той я заслужи с поведението си, със саможертва на терена, постоянство и уважение към съотборниците. В съблекалнята думата му се чуваше, а извън нея той умееше да бъде обединител. Малките детайли, като отношението му към чужденците и жестовете към мюсюлманите в отбора, показваха, че Левски има не просто футболист, а истински капитан.
През настоящия сезон обаче ролята му започна да се свива. С идването на Хулио Веласкес през миналия януари философията се промени. Новият треньор търсеше различен профил футболисти, повече динамика и други тактически решения. Цунами не изпадна в немилост, но постепенно се оказа извън титулярните играчи. И тук се появи основният проблем – дисбалансът между статута му и реалното му използване.
В този контекст трансферът в Турция е логичен. Там бразилецът ще играе редовно, ще получава по-добро възнаграждение и ще бъде ключова фигура. А Левски прави жест към човек, който в продължение на години бе сред лицата на възраждането. С неговото напускане приключва цял един преходен период – от почти фалирал клуб до стабилен и амбициозен гранд, който може да си позволи да отказва оферти за смяна на собствеността.
След Цунами в състава остава само още един футболист, привлечен в ерата на Стоилов – Кристиан Димитров. Но именно бразилецът бе символът на този период. На терена и зад кулисите той свърши работа, която рядко влиза в заглавията, но е безценна за всеки клуб. Сега е време Цунами да осребри всичко това.
От друга страна обаче, Левски няма да загуби просто футболист. Ще загуби ориентир. Онзи тип играч, който не блести по първите страници на вестници и сайтове, но без когото конструкцията започва да скърца. Капитан, който не се нуждаеше от речи, за да бъде чут. Достатъчно беше да излезе на терена. С него си тръгва част от ДНК-то на възраждането. От годините, в които Левски беше принуден първо да се стабилизира, после да мечтае. Цунами беше част от онзи отбор, който върна усещането, че „синята“ фланелка отново тежи. Не заради славата, а заради отговорността, която носи.
Тази раздяла не е провал. Тя е естествен край. Футболът не е сантиментален, но уважава онези, които са поемали с уважение и пълна отговорност ролята си. Цунами беше такъв до последния ден. Приемаше решенията, дори когато не му носеха комфорт. И затова заслужава да си тръгне с вдигната глава.
А Левски? Левски вече е на друго място. По-силен. По-зрял. И именно това е най-голямото доказателство за смисъла на епохата, която приключва. Защото клуб, който може да се раздели с капитана си без скандал, е клуб, който е израснал. Историята продължава. Нови лица ще заемат мястото си, нови лидери ще излязат напред. Но има имена, които остават като отправна точка. Вендерсон Цунами е едно от тях, защото беше там, когато беше най-трудно.
Няма коментари.