Петдесет и девет мача по-късно. Петдесет и девет срещи – и нищо, което да покажеш след тях. Петдесет и девет сблъсъка и поне още три, предстоящи на Световното клубно първенство, без да говорим за националния отбор. Без почивка. Само футбол, футбол и още футбол. Безкраен футбол.
Телата на играчите на Интер сигурно пулсират от болка. Натрупаните километри вече светят в червено. Баща Време чука по ръкава на ветераните – Ян Зомер, Хенрих Мхитарян, Франческо Ачерби и Матео Дармиан. Физиотерапията лекува, травмите отшумяват, физическата болка отстъпва. Но менталната тежест – повтарящите се моменти на съжаление в главите им – остава. С времето може да избледнее, но често се връща. Защото цената на мечтата понякога е един повтарящ се кошмар.
Някои от играчите на Интер рухнаха след поражението с 0:5 от Пари Сен Жермен във финала на Шампионската лига. Други паднаха на колене. Федерико Димарко, привърженик на клуба още от дете и част от Интер от шестгодишен, наблюдаваше случващото се от пейката, без да вижда нищо. Симоне Индзаги го извади в 54-ата минута, след като нападението на ПСЖ буквално го обърка. Това не беше просто загуба – беше унижение. И акт на саможертва. Той не биваше да започва второто полувреме.
При резултат 0:4, ултрасите на ПСЖ, потънали в светлината на факлите си, аплодираха всяко отиграване с „Оле“. Индзаги бе заявил преди срещата, че иска отборът му да контролира топката. Но те не успяха да я отнемат. На терена властваше едно унизително смирение.
Когато Сени Маюлу оформи крайния резултат с пети гол и вписа името си до това на Дезире Дуе в списъка с най-младите реализатори във финал на турнира, ПСЖ направи така, че толкова опитният състав на Интер да изглежда именно на своите стар, както никой друг не бе успял през сезона.
Победата с рекордна разлика бе доказателство за класата на ПСЖ. Интер бе допуснал само един гол в голямата групова фаза, запази „сухи“ мрежи срещу Манчестър Сити и Арсенал и бе изоставал единствено в резултата в края срещу Леверкузен и Барселона – отбори с младежки дух като този на ПСЖ.
Колкото и да блестяха парижани на „Алианц Арена“, представянето на Интер бе, според техните стандарти, пълно разочарование. Отбор, който преди седмици впечатли срещу Барселона, сега се срина напълно. Две години след като изненада всички в Истанбул с бойко представяне срещу Манчестър Сити, въпреки очакванията за едностранен финал, Интер този път бе от грешната страна на най-едностранчивия финал досега. Те не приличаха на себе си, не само заради жълтите екипи.
Денят започна зле – със смъртта на Ернесто Пелегрини, бивш собственик на клуба. На стадиона липсваше традиционната хореография на „Курва Норд“. Силния старт на ПСЖ заглуши феновете на Интер. Когато бившият играч на Интер Ашраф Хакими откри резултата, отказът му да празнува бе слабо утешение. Този път не се наложи и на Джанлуиджи Донарума да прави геройски спасявания. Единствените точни удари на „нерадзурите“ дойдоха в 75-ата и 84-ата минута – твърде малко за отбор с 114 попадения този сезон, включително четири срещу Байерн Мюнхен и седем срещу Барселона.
Немската дума „Schadenfreude“ (буквално преведено – удоволствие от болката) описваше чувството на ПСЖ относно самоубийственото представяне на Интер. На трибуните се развяваше знаме на Наполи – в чест на Хвича Кварацхелия и Фабиан Руис. И напомняне, че Интер загуби Скудетото в последния кръг, само седмица преди този мач. Разочарованието бе осезаемо още преди финала. То увеличи напрежението върху играчите. Те се опитваха да изглеждат спокойни, но въпросите за миналото не спираха.
Да не се заблуждаваме – този отбор на Интер е изключително успешен. Спечелиха всичко в Италия при Индзаги – Скудетото и втората звезда миналата година именно в дербито с Милан. Но това е и състав, който загуби много: финал в Лига Европа, два финала в Шампионската лига за три години, две Скудета в последния кръг и Суперкупа, водейки с 2:0. Ако не сте заклет противник на Интер, трудно е да не изпитате съчувствие към футболистите им, които винаги стигат до финала… само за да го загубят.
По време на церемонията в Мюнхен, играчите на Интер гледаха през сълзи как друг празнува най-великия момент в кариерата си. Не сега. Не отново. Ще се върнат ли някога пак тук?
За да открием последния път, в който Интер е стигал до толкова финали в рамките на десетилетие, трябва да се върнем до 60-те години на XX-и век. За Хакан Чалханоглу този финал бе втори шанс след загубата в Истанбул. Но дали вторият шанс не се оказва и последен за състав с толкова футболисти между 20 и 30 години? Само играчите знаят колко им тежеше това. Може би затова изглеждаха сковани и неуверени. Може би този товар изтри всяка полза от предишния финал. Може би Интер смяташе, че няма право на грешка. Че времето не е на тяхна страна. Докато ПСЖ играеше освободено – с бъдещето пред себе си.
Петдесет и девет мача и нито една титла. Това бе изречението, което преследваше Интер в часовете след финала. След мача Индзаги остана горд от отбора си – и с право. Въпреки че повечето коментари бяха критични, Интер не е слаб отбор. Слабите тимове не достигат финали толкова пъти, особено преминавайки през такова изпитание.
А що се отнася до представянето им в големи мачове? Трябва да играеш много от тях, за да стигнеш до най-големия. Битките с Барселона и Байерн не бяха ли достатъчно големи?
Но въпросът е: какво следва? Собствениците от Oaktree искат изпълнителния директор Джузепе е Марота да подмлади състава. Процесът вече е в ход. Луис Енрике от Олимпик Марсилия ще финализира трансфера си тази седмица.
По-голямата неизвестност е около Индзаги. Ще остане ли? Доведе ли този отбор до върха на възможностите му? Иска ли да приключи след 0:5? Как ще изглежда трансформацията?
Той призна, че не знае дали ще бъде на Световното клубно. Времето е от решаващо значение. Милан привлече Масимилиано Алегри – познат и уважаван от Марота от времето им в Ювентус. Франсеск Фабрегас от Комо и Роберто Де Дзерби от Марсилия също са добри треньори, които могат да заменят Индзаги.
Петдесет и девет мача, а работата тепърва започва. Футболът не спира. Но как ще се справи Интер?
Няма коментари.