Ерата на Андже: възродителят на Тотнъм, който не беше избраният

Тотнъм Хотспър официално обяви раздялата с мениджъра си Ангелос Постекоглу, само около две седмици след триумфа в Лига Европа – първи трофей за клуба от 2008-а година насам. Решението бе мотивирано от разочароващото представяне във Висшата лига, където „шпорите“ завършиха на 17-о място – точно над зоната на изпадащите.

Австралийският специалист, чийто контракт изтичаше през лятото на 2027-а, напуска след два сезона начело. В официалното изявление на лондончани се подчертава, че въпреки историческия успех в Европа, слабата форма в първенството е наложила промяна на треньорския пост.

We are extremely grateful to Ange for his commitment and contribution during his two years at the Club.

Ange will always be remembered as only the third manager in our history to deliver a European trophy.

Thank you Ange pic.twitter.com/gT6deIaa5e

— Tottenham Hotspur (@SpursOfficial) June 6, 2025

Често се говори, че един период на даден мениджър се състои от два етапа: „етап на личността“ и „етап на философията“. Първият дава незабавен резултат, а вторият изисква търпение и последователност.

Престоят на Анге Постекоглу в Тотнъм беше по своему необичаен. Назначен основно заради идеите си, той се фокусираше върху техническата и тактическа страна на играта. Очакванията бяха успехът да дойде чрез разгръщане и надграждане на стила, наречен „анджелбол“.

Интересното е, че той изпълни ролята и в двата етапа. В началото на сезон 2023/2024 даде впечатляващ тласък и вдъхна увереност – класическият ефект на новия треньор. А в края на следващата кампания изведе отбора до триумф в Лига Европа с прагматичен и функционален подход.

А какъв беше „истинският“ Постекоглу междувременно? Тази фаза от неговото управление беше далеч по-малко убедителна. Не бива обаче да се подценява колко трудна беше стартовата му позиция. Продажбата на Хари Кейн бе, може би, най-осезаемата загуба за един клуб в ерата на Висшата лига – емблема, лидер и рекорден голмайстор. Сезон 2023/2024 често изглеждаше като: „Кейн би отбелязал този гол…“.

Но това не стана. И вината не беше на Постекоглу, който донесе енергия и оптимизъм чрез личността и идеите си. Беше харизматичен лидер, говореше откровено, отхвърляше без колебание абсурдни въпроси по пресконференции. Той вярваше в казаното. Какво точно казваше – нямаше решаващо значение. Той вярваше.

Подпомогнат от отличната форма на Джеймс Мадисън, Тотнъм за кратко изглеждаше като претендент за титлата – играеше смело, с високо темпо и доминиращо. Водеха класирането преди знаковата загуба от Челси с 1:4, след като останаха с девет души, но не се отказаха от това да играят с високо изнесена защитна линия. Последва спад – една точка от пет мача, петото място, а по-късно и срив до 17-а позиция.

Мнозина защитаваха принципите му, най-вече заради убедителния му начин на обяснение. Тотнъм играеше по един и същи начин всяка седмица. Парадоксът във втория му сезон бе, че въпреки постоянството в стила, съставът му бе нестабилен. Нито един играч не записа повече от 28 участия в Лигата. Частично това се дължеше на ангажиментите в Лига Европа и контузии – обичайни проблеми, към които винаги доза разбиране.

Но имаше съмнения, че и подходът му ще допринесе за успеха на отбора. Интензивният стил изискваше много, а самият Постекоглу призна, че е сгрешил, връщайки играчите твърде рано след международните паузи. Това признание заслужава уважение, особено в свят, в който треньорите често прехвърлят вината на националните селекционери. Но физическата подготовка е ключов елемент и трудно може да се игнорира липсата на опит на Постекоглу на най-високо ниво. Преди Селтик, работеше в първенства, които са класирани съответно на 17-о (Япония), 33-о (Шотландия) и 60-о (Австралия) място в света.

Несъмнено, постижение е да се стигне до Висшата лига през по-малко престижни първенства, а не благодарение на славно футболно минало. Но проработи ли неговият подход в елита? След два сезона няма ясен отговор. Дори с фокус върху Лига Европа, 17-ото място в крайното класиране е шокиращо ниско – вероятно най-слабото представяне за мениджър, водил Тотнъм цял сезон в ерата на Висшата лига.

Футболният му стил бе наричан „смел“ – изискващ техническа и позиционна смелост от играчите. Но смел ли е всъщност този подход? Когато резултатите не идват, лесно е да се прикриеш зад стила или да говориш за дългосрочна визия. Винаги има оправдание извън самия резултат. Може би истинската смелост е в това да бъде мениджър, ориентиран само към резултатите, където няма къде да се скриеш.

Така стигаме до втория ключов аспект – адаптацията в Европа. Там Постекоглу отстъпи от принципите си и игра прагматично. Победата над Айнтрахт Франкфурт беше едва ли не задължителна, защото „шпорите“ бяха опредени до стената, по подобие на Челси, който спечели Шампионската лига през 2012-а година. Финалът срещу Манчестър Юнайтед не беше по-различен и търсенето на резултат отстъпи пред идеите – целта оправдава средствата, както се казва. Тотнъм игра изключително дефанзивно, защитавайки резултата, без да създава почти нищо пред противниковата врата.

Въпреки това, дори след финала Постекоглу говореше с увереност за бъдещето.

„Не чувствам, че съм свършил работата си тук. Все още градим“.

Но какво градим? Трудно е да си представим още един сезон на Постекоглу. Може би най-упоритият идеолог, който е водил отбор във Висшата лига, той постигна исторически успех с точно противоположния на идеите му стил, но разочарова с оригиналния си подход. Заслужава уважение за стореното. Но няма логична причина да бъде задържан.

В живота, когато нещо започне обещаващо и завърши триумфално, сме склонни да забравим разочарованията по средата, като престоя на Шаби Алонсо в Ливърпул. Да, Постекоглу върна духа в Тотнъм, но клубът бе прав да не разчита на него в дългосрочен план.