За мнозина националният отбор отново е на кръстопът. Aз обаче не виждам по-различна посока от настоящата, по която вървим от години. Запътили сме се към най-слабите в Европа и чудно как след поредната треньорска смяна и идването на Александър Димитров нещата могат да се променят. Още повече от днес за утре. Вече ни чакат Турция и Испания – два съперника, които не прощават дори на отбори с далеч по-високи възможности от нашите.
Изборът на Димитров от една страна бе логичен. Познава младите, работил е с тях в младежкия национален тим, говори езика им. Дълги години работи и до някъде чисто по заслуги бе „повишен“. Но пропуските при гарнитурата U21, която така и не се класира на нито един голям форум, макар и да се бяха открили изгодни възможности, в националния отбор ще излязат бързо наяве. В него всяко действие на специалиста ще се следи под лупа. Срещу Турция и Испания няма да е достатъчно само да пуснеш свежи лица и да поискаш „да се борят“. Или да афишираш колко държиш на дисциплината. Нужно е да се върне усещането, че България може да се противопостави, че не излиза на терена просто да ограничи поражението до 0:3.
А приказки за наказания и спазване на реда, които прилягат повече на часовете по физическо възпитание и спорт в училищата, тук минават като шаблонни и заучени изрази.
Основният проблем е, че селекционерът наследява не само лоши резултати, а и разбита психология. Просто няма отбор. Играчите са под постоянен натиск, вярата липсва, а общественото търпение отдавна е изчерпано. Всеки мач се превръща в проверка не толкова на тактиката и развитието, колкото на търпението на феновете. Които се наслушаха на общи приказки и обещания, а на терена бият националния отбор като тъпан на сватба.
Александър Димитров няма да оправи българския футбол за два мача. Проблемът е, че трудно би внесъл истинската промяна и в дългосрочен план. Системата е толкова прогнила, че отдавна поредната треньорска рокада няма никакво значение. Димитров ще бъде просто жертвен агнец, използван от Българския футболен съюз да хвърли прах в очите на хората, че нещо се случва и се работи. Върху старите руини от управлението на Борислав Михайлов не се вдига нищо, а просто се пренареждат отломки.
Съвсем не случайно мнозина определиха резултатите на Изборния конгрес през 2024-а като „подмяна, а не промяна“. Такова е и усещането. Подменяме един треньор с друг и зануляваме брояча на грешки. След една-две години и куп лоши резултати отново посочваме националния селекционер като виновник и всичко се повтаря. Порочен цикъл, от който спасение няма.
На теория има – но кокалът е твърде сладък, че да се пусне.
А не се ли смени управленската върхушка, успехите в колективните спортове у нас ще остават все така извън футбола.
Няма коментари.