Ливърпул вечно ще помни жертвите от трагедията на „Хилзбъро“

0
Ливърпул
Стопкадър: You tube

Една от най-тежките трагедии на XX век се случва на този ден преди 33 години. Дори хора, които са далеч от футбола, често са чували за нея. На всеки 15 април целият свят, и по-специално феновете на Ливърпул, скърбят.

На 15 април 1989 година в 3 ч. следобед на стадион „Хилзбъро“ в Шефилд започва футболната среща между ФК „Ливърпул“ и „Нотингам Форест“ от полуфиналите за Купата на Англия. По онова време стотици фенове все още са пред вратите на стадиона.

/p>

Полицията решава да отвори изход С. Когато това става, огромна тълпа нахлува в стадиона и се насочва към централно разположените сектори 3 и 4. Феновете най-отпред са притиснати към 4-метровата ограда, но освен тях никой друг не забелязва какво се случва. Между отделните сектори е имало здрави стоманени прегради за предпазване от хулигански прояви.

Шет минути след началото на мача, съдията го спира, след като хората панически започват да прескачат оградите и да нахлуват на игрището. Единственият изход е към игрището. Малка част от оградата рухва и през пролуката се излива поток от задъхващи се хора, ранени и мъртви, докато други продължават да прескачат оградите.

Полицията и лекарите не смогват да помогнат на ранените. Въпреки това голяма част от полицията прави кордон, като блокира 3/4 от игрището, за да не могат феновете на „Ливърпул“ да достигнат тези на „Нотингам“. Парадоксално е, че фенове на „Нотингам“, опитали се да излязат на тревата, за да окажат помощ, са спрени.

Инцидентът причинява смъртта на 97 фенове на „Ливърпул“. 94 от тях намират смъртта си на стадиона, а други трима умират от раните си в болница. При трагедията са ранени общо 766 души, които са с различни травми.

Когато Мартин Робъртс се връща в Халифакс през нощта на 15 април 1989 г., опитвайки се да заспи, той не мигва цяла нощ. На следващата сутрин Мартин не казва нито дума на родителите си, сестра си и брат си за това, на което е станал свидетел в предишния ден в Шефилд, където 97 фенове на Ливърпул са загинали в стоманената ограда, от която той някак си е избягал.

Мартин прекарва неделния ден в обикаляне на градината с часове и безнадеждни опити да осмисли всичко това. Във вторник сутринта той отново работи в банка Barclays. Шефът му го привиква в една странична стая и го пита как се чувства. Глупав въпрос. Мартин се чуди какво ли си мислят колегите му, страхувайки се, че ще повярват на написаното във вестниците от фенове като него.

Най-дълбоките белези на Мартин от „Хилзбъро“ не са физически, а психически. Баща му, който е роден в Ливърпул, се придържа към старите ценности. Поколението му разбира от счупени ръце и крака, но болката на Мартин е невидима. Помогнало му това, че се впуснал с главата напред в кариерата си и се върнал към живота, който изглеждал нормален.

Мислел, че се справя. Мартин се жени и става баща на две деца. Но „Хилзбъро“ остава в него. Когато не го гледа право в очите, гледката се загнездва някъде в съзнанието му и разяжда душата му.

Имаше годишнини, толкова много годишнини. Имаше разпити и дознания. И все пак мъката от „Хилзбъро“ остава за Мартин. Той страда тихо. Струва му се, че живее в свят, с който не може да се свърже.

През 2017 г. съпругата му е диагностицирана с тумор. Междувременно баща му е болен от рак, а майка му е починала три години по-рано от деменция. Чувството за загуба и страх е огромно, а фактът, че споменът за „Хилзбъро“ все още е в него и чака да се появи на преден план в мислите му, ги умножаваше.

Мислеше, че може да забрави и отново се впуска с пълна сила в работата си, като понякога работи по 14 часа на ден. Той не искаше да бъде около съпругата си, в случай че тя види, че изпитва затруднения в момент, когато има нужда от подкрепа. Пред приятелите си той започва да се оправдава, че не говори с тях, а понякога се преструва на болен. Чувства се така, сякаш лъже всички.

Мартин е изтощен физически и психически. Вторият кръг от разследвания на Хилсбъро между 2014 и 2016 г. го принуждава да потърси помощ от психиатър след диагностициране на посттравматично стресово разстройство.

Следва шестмесечно лечение, включващо когнитивно-поведенческа терапия и десенсибилизация и обработка с движения на очите (EMDR) – процес, който го принуждава да преживее отново най-лошите моменти в живота си. Това го кара да мисли, че усеща миризмата на повръщаното от феновете, които е видял да умират на Хилсбъро. Това са образи, които беше блокирал в продължение на 30 години. По време на тези интензивни преживявания усеща как тялото му се нагрява – сякаш се е върнал в затвора, опитвайки се да се освободи от ужаса, катерейки се по смачканите тела на жени и деца.

Беше станало непоносимо за него. Той стига до заключението, че е лош съпруг и баща. Една нощ се качва на горния етаж и си представи собственото си погребение. Преди това се замислй за реакцията на семейството и приятелите си, ако беше блъснал колата си в стена. Изглеждаше, че е правилно да се направи.

В леглото, до жена си, той планира къде ще отиде и как ще се самоубие. Наблизо има мост и за пръв път след „Хилзбъро“ това решение му носи спокойствие. Преди е смятал, че самоубийството е егоистичен акт. Сега той се намира в такова положение, че стига до извода, че това е единственият изход.

В 4 часа сутринта той става от леглото и се облича. Той вече излиза от къщата, когато жена му изтичва по стълбите и го пита къде отива. Той ѝ казва, че не може да издържа повече, че трябва да се махне от нея и от децата. Казва й, че с него е свършено, но някак все пак оцелява и продължава да живее с болката.


Видяно 27 пъти
Петър Недков
Петър НедковПетър Недков е роден в Плевен. Завършил е СУ „Климент Охридски“ София. Работил е повече от 20 години като кореспондент на водещи спортни ежедневници у нас, като е отразявал новини от спортния и футболния живот на България.
Коментирай

Няма коментари.